Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Трябваше да дойда — заговори небрежно Ксаро. — Дори в далечен Карт до ушите ми стигнаха ужасни приказки. Плаках, като ги чух. Казват, че враговете ти са обещали богатство, слава и сто девствени момичета робини на всеки, който те убие.
— Синовете на Харпията. — „Откъде знае това?“ — Драскат нощем по стени и режат гърлата на честни освободени, докато спят. Изгрее ли слънцето, крият се като хлебарки. Страх ги е от моите Бронзови зверове. — Скааз мо Кандак ѝ беше дал новата стража, за която го бе помолила, съставена от равен брой освободени и мийрийнци от Бръснатите темета. Обикаляха по улиците денем и нощем с тъмни качулки и с бронзови маски. Синовете на Харпията бяха заплашили с грозна смърт всеки предател, дръзнал да служи на драконовата кралица, и техните родственици също, тъй че мъжете на Бръснатото теме обикаляха като чакали, бухали и други зверове и криеха истинските си лица. — Можеше да имам причина да ме е страх от Синовете, ако скитах сама по улиците, но само ако е нощем и ако съм гола и невъоръжена. Те са страхливци.
— Ножът на един страхливец може да убие кралица също толкова лесно, колкото и на герой. Бих спал по-спокойно, ако знаех, че радостта на сърцето ми държи страховитите си конни господари плътно около себе си. В Карт ти имаше трима кръвни ездачи, които никога не се отделяха от теб. Къде са се дянали те?
— Аго, Джого и Ракаро все още ми служат. — „Играе си игри с мен.“ Дани също можеше да играе. — Аз съм само едно младо момиче и не разбирам много от такива неща, но по-стари, по-мъдри хора ми казват, че за да държа здраво Мийрийн, трябва да контролирам околната му територия и земята на запад от Лхазар и на юг, до хълмовете на Юнкай.
— Вътрешната ти територия не е ценна за мен. Личността ти ценя. Сполети ли те нещо лошо, този свят губи сладостта си.
— Радвам се, че милорд е толкова загрижен за мен, но съм добре пазена. — Дани махна с ръка към Баристан Селми, с едната му ръка отпусната на дръжката на меча. — Баристан Храбрия го наричат. Два пъти е спасявал живота ми от убийци.
Ксаро изгледа бегло Селми.
— Баристан Стария ли каза? Твоят рицар мечок беше по-млад и май по-предан.
— Не желая да говоря за Джора Мормон.
— Разбира се. Той бе недодялан и космат. — Търговският принц се наведе над масата. — Да говорим тогава за любов, за мечти и страст, и за Денерис, най-красивата жена на този свят. Пиян съм само от това, че те гледам.
Познати ѝ бяха високопарните картски ухажвания.
— Ако си пиян, обвинявай виното.
— Никое вино не е и наполовина толкова опияняващо, колкото красотата ти. Имението ми изглежда празно като гробница, откакто си замина Денерис, и всички наслади на Кралицата на градовете са като пепел в устата ми. Защо ме изостави?
„Подгонена бях от града ти от страх за живота си.“
— Беше време. Карт пожела да се махна.
— Кой? Те имат вода в жилите си. Търговците на подправки? Имат пача между ушите. А всички Немрящи са мъртви. Трябваше да ме вземеш за свой съпруг. Почти съм сигурен, че поисках ръката ти. Молих те дори.
— Само петдесетина пъти — пошегува се Денерис. — Твърде лесно се предавате, милорд. Защото трябва да се омъжа, всички са съгласни за това.
— Халееси трябва да има хал — каза Ирри, докато пълнеше отново чашата на кралицата. — Това се знае.
— Да я поискам ли отново? — зачуди се на глас Ксаро. — Не, познавам тази усмивка. Усмивка на жестока кралица, играеща си с мъжките сърца. Смирени търговци като мен не са нищо повече от камъни под драгоценните ѝ пантофки. — Самотна сълза бавно се стече по бледата му страна.
Дани го познаваше твърде добре, за да се трогне. Картските мъже можеха да плачат когато си поискат.
— О, стига вече. — Взе една череша от купата на масата и я хвърли по носа му. — Може да съм младо момиче, но не съм толкова глупава, че да си взема за съпруг мъж, който намира едно плато с плодове за по-възбуждащо от гърдата ми. Видях кои танцьори наблюдавахте.
Ксаро избърса сълзата си.
— Същите, които и ти, да. Ето на, приличаме си. Щом няма да ме вземеш за съпруг, ще се примиря да съм твой роб.
— Не искам роби. Освобождавам те. — Накиченият му със скъпоценни камъни нос бе изкусителна мишена. Този път Дани хвърли по него кайсия.
Ксаро я улови във въздуха и отхапа.
— Откога възникна тази лудост? Трябва ли да се смятам за щастлив, че не освободи собствените ми роби, когато ми гостува в Карт?
„Бях кралица просякиня, а ти беше Ксаро от Тринайсетте — помисли Дани. — И единственото, което искаше, бяха драконите ми.“
— Робите ти изглеждаха добре гледани и доволни. Едва в Ащапор се отвориха очите ми. Знаеш ли как отглеждат и обучават Неопетнените?