Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Лорд Виман никъде няма да иде. Адски много е надебелял.
— Чух, че страдал много. По цял ден лежи и плаче, разправят. Твърде болен е, за да стане от леглото си повечето дни.
— Твърде дебел искаш да кажеш.
— Дебел или слаб, няма нищо общо с това — рече кръчмарят. — Лъвовете държат сина му.
Никой не говореше за крал Станис. Никой като че ли не знаеше дори, че негово величество е в Севера, за да помогне в защитата на Вала. В Източен страж говореха само за диваци, оживели мъртъвци и великани, но тук май никой не помисляше за тях.
Давос се наведе в светлината на огъня.
— Мислех, че Фрей убиха сина му. Това чухме в Систъртън.
— Убиха сир Вендел — отвърна кръчмарят. — Костите му почиват в Снежната септа, с вечно горящи свещи около тях, ако искаш да ги видиш. Сир Вилис обаче още е пленник.
„Лошо и все по-лошо.“ Знаеше, че лорд Виман има двама синове, но беше мислил, че и двамата са мъртви. „Ако Железният трон държи заложник…“ Самият Давос беше баща на седем сина и бе загубил четирима на Черната вода. Знаеше, че ще направи всичко, което богове или хора поискат от него, за да защити другите трима. Стефон и Станис бяха на хиляди мили от боевете и в безопасност, но Деван бе в Черен замък и скуайър на краля. „Кралят, чиято кауза може да се издигне или пропадне с Бял пристан.“
Приятелите му на чаша вече говореха за дракони.
— Вие не сте в ред — каза един гребец от „Танцуващата в бурята“. — Кралят просяк е мъртъв от няколко години. Някакъв конен господар дотрак му отрязал главата.
— Така разправят — отвърна старият. — Може и да лъжат обаче. Умрял е на половин свят оттук, ако изобщо е умрял. Кой да ти каже? Ако някой крал иска да съм умрял, може да се направя на умрял. Никой от нас не е виждал тялото му.
— Аз и на Джофри не съм му виждал трупа, нито на Робърт — изръмжа собственикът на „Змиорката“. — Може и те да са живи всичките. Може и Белор Блажения само да му е ударил една дрямка през всичките тия години.
Старият изкриви лице.
— Принц Визерис не беше единственият дракон, нали? Сигурни ли сме, че са убили сина на принц Регар? Бебе беше.
— Нямаше ли и някаква принцеса там? — попита една от курвите, същата, която каза, че месото било сиво.
— Две — рече старият. — Едната беше дъщеря на Регар, другата беше сестра му.
— Даена — намеси се лодкарят. — Това беше сестрата. Даена от Драконов камък. Или беше Даера?
— Даена беше жената на стария крал Белор — поправи го гребецът. — Някога гребах на един кораб, наречен на нея. „Принцеса Даена“.
— Щом е била жена на крал, значи е била кралица.
— Белор изобщо не е имал кралица. Бил е свят.
— Не значи, че не се е женил за сестра си — отвърна курвата. — Просто не е лягал с нея, това е. Когато го направили крал, я заключил в една кула. Другите си сестри също. Били са три.
— Денела — извика кръчмарят. — Така се казваше. Дъщерята на лудия крал, искам да кажа, не проклетата жена на Белор.
— Денерис — каза Давос. — Нарекли я на Денерис, която се омъжила за принца на Дорн при управлението на Дерон Втори. Не знам какво стана с нея.
— Аз знам — рече мъжът, започнал целия разговор за дракони, браавоски гребец с тъмен вълнен жакет. — Когато ходихме до Пентос, пристанахме до една търговска галера, „Девицата с бадемовите очи“, и пийнахме със стюарда на капитана ѝ. Разказа ми хубава приказка за едно момиче. Качило се на борда в Карт и се опитало да си купи превоз до Вестерос, за нея и три дракона. Сребърна коса имала, и лилави очи. „Лично я заведох при капитана — кълнеше ми се стюардът, — но той не даде и дума да се изрече.“ Повече печалба има в карамфила и шафрана, вика ми, а и подправките няма да ти подпалят платната.
Смях разтърси подземието на „Змиорката“. Давос не се присъедини. Знаеше каква съдба бе сполетяла „Девицата с бадемовите очи“. Боговете бяха жестоки: да оставят човек да преплава половината свят, а след това да го пратят да гони лъжлива светлина, когато почти е стигнал до дома. „Капитанът е бил по-храбър от мен“, помисли Давос, запътен към изхода. Едно пътуване до Изтока и човек можеше да живее богато като лорд до края на дните си. Докато беше по-млад, Давос бе мечтал сам той да направи такива пътувания, но годините отминаха, пърхащи като мушици около пламък, и някак си моментът все не се оказваше подходящ. „Един ден — каза си той. — Един ден, когато войната свърши и крал Станис седне на Железния трон, и няма да му трябват повече лукови рицари. Ще взема Деван с мен. Стеф и Стани също, ако са достатъчно големи. Ще видим тези дракони и всички чудеса на света.“
Отвън вятърът духаше отривист и пламъците на маслените лампи, които огряваха улицата, потрепваха. След залез-слънце беше станало по-студено, но Давос си спомни Източен страж и как вятърът нощем връхлиташе с писък от Вала и режеше през най-топлото наметало така, че да смрази кръвта на човек в жилите. Бял пристан беше топла баня в сравнение с онова.