Танц с дракони

— Аз и на Джофри не съм му виждал трупа, нито на Робърт — изръмжа собственикът на „Змиорката“. — Може и те да са живи всичките. Може и Белор Блажения само да му е ударил една дрямка през всичките тия години.

Старият изкриви лице.

— Принц Визерис не беше единственият дракон, нали? Сигурни ли сме, че са убили сина на принц Регар? Бебе беше.

— Нямаше ли и някаква принцеса там? — попита една от курвите, същата, която каза, че месото било сиво.

— Две — рече старият. — Едната беше дъщеря на Регар, другата беше сестра му.

— Даена — намеси се лодкарят. — Това беше сестрата. Даена от Драконов камък. Или беше Даера?

— Даена беше жената на стария крал Белор — поправи го гребецът. — Някога гребах на един кораб, наречен на нея. „Принцеса Даена“.

— Щом е била жена на крал, значи е била кралица.

— Белор изобщо не е имал кралица. Бил е свят.

— Не значи, че не се е женил за сестра си — отвърна курвата. — Просто не е лягал с нея, това е. Когато го направили крал, я заключил в една кула. Другите си сестри също. Били са три.

— Денела — извика кръчмарят. — Така се казваше. Дъщерята на лудия крал, искам да кажа, не проклетата жена на Белор.

— Денерис — каза Давос. — Нарекли я на Денерис, която се омъжила за принца на Дорн при управлението на Дерон Втори. Не знам какво стана с нея.

— Аз знам — рече мъжът, започнал целия разговор за дракони, браавоски гребец с тъмен вълнен жакет. — Когато ходихме до Пентос, пристанахме до една търговска галера, „Девицата с бадемовите очи“, и пийнахме със стюарда на капитана ѝ. Разказа ми хубава приказка за едно момиче. Качило се на борда в Карт и се опитало да си купи превоз до Вестерос, за нея и три дракона. Сребърна коса имала, и лилави очи. „Лично я заведох при капитана — кълнеше ми се стюардът, — но той не даде и дума да се изрече.“ Повече печалба има в карамфила и шафрана, вика ми, а и подправките няма да ти подпалят платната.

Смях разтърси подземието на „Змиорката“. Давос не се присъедини. Знаеше каква съдба бе сполетяла „Девицата с бадемовите очи“. Боговете бяха жестоки: да оставят човек да преплава половината свят, а след това да го пратят да гони лъжлива светлина, когато почти е стигнал до дома. „Капитанът е бил по-храбър от мен“, помисли Давос, запътен към изхода. Едно пътуване до Изтока и човек можеше да живее богато като лорд до края на дните си. Докато беше по-млад, Давос бе мечтал сам той да направи такива пътувания, но годините отминаха, пърхащи като мушици около пламък, и някак си моментът все не се оказваше подходящ. „Един ден — каза си той. — Един ден, когато войната свърши и крал Станис седне на Железния трон, и няма да му трябват повече лукови рицари. Ще взема Деван с мен. Стеф и Стани също, ако са достатъчно големи. Ще видим тези дракони и всички чудеса на света.“

Отвън вятърът духаше отривист и пламъците на маслените лампи, които огряваха улицата, потрепваха. След залез-слънце беше станало по-студено, но Давос си спомни Източен страж и как вятърът нощем връхлиташе с писък от Вала и режеше през най-топлото наметало така, че да смрази кръвта на човек в жилите. Бял пристан беше топла баня в сравнение с онова.