Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Имаше и други места, където можеше да напълни ушите си с приказки: един хан, прочут с пайовете си с минога, пивницата, където прекупвачите на вълна и митничарите пиеха ейла си, салон, където за няколко петака можеше да погледа мръснишки представления на глумци. Но се беше наслушал достатъчно. „Твърде късно дойдох.“ По стар инстинкт опипа по гърдите си, където някога пазеше кокалчетата от пръстите си в торбичка на кожена каишка. Нищо нямаше там. Беше изгубил късмета си в пожарите на Черната вода, когато изгуби кораба си и синовете си.
„Какво да направя сега?“ Придърпа по-плътно наметалото си. „Дали да се кача на хълма и да се представя на портите на Новия замък, за да поднеса безполезния си апел? Дали да се върна в Систъртън? Да се прибера при Маря и момчетата си? Да купя кон и да тръгна по кралския път, да кажа на Станис, че няма никакви приятели в Бял пристан, и никаква надежда?“
Кралица Селайз бе угостила Сала и капитаните му в нощта преди флотата да отплава. Котър Пайк се беше присъединил към тях, и още четирима други старши офицери от Нощния страж. На принцеса Шайрийн също бяха разрешили да присъства. Докато поднасяха сьомгата, сир Аксел Флорент беше забавлявал масата с разказа за един дребен принц от дома Таргариен, който държал маймуна за домашен любимец. Обличал животното в дрехите на умрелия си син, уж че е дете, твърдеше сир Аксел, и от време на време дори почвал да му търси съпруга. Удостоените с тази чест лордове се чудели как да отклонят предложенията, разбира се.
— Дори и облечена в коприна и кадифе, маймуната си остава маймуна — каза сир Аксел. — Някой по-мъдър принц щеше да знае, че не можеш да пратиш маймуна да свърши работата на мъж. — Хората на кралицата се разсмяха, а няколко се ухилиха към Давос. „Аз не съм маймуна — беше си помислил. — Лорд съм, колкото и вие, дори съм по-добър от вас.“ Но споменът още го жилеше.
Тюленовата порта беше затворена за през нощта. Давос нямаше да може да се върне на „Веселата акушерка“ до разсъмване. Оставаше тук за нощта. Вдигна очи към Дядо Рибокрак със счупения му тризъбец. „Дойдох през дъжд, през ветрове и бури. Няма да се върна, без да направя това, за което дойдох, колкото и безнадеждно да изглежда.“ Можеше да е загубил пръстите си и късмета си, но не беше маймуна в коприна. Беше кралска Ръка.
„Крепостното стълбище“ представляваше улица със стъпала, широк бял каменен път, който водеше от Вълчата бърлога край водата до Новия замък на хълма. Мраморни русалки с купи горящо тюленово масло в ръце осветяваха улицата. Щом стигна върха, Давос се обърна и се загледа назад. Оттук можеше да се видят пристанищата. И двете. Вътрешното пристанище зад стената на дигата бе пълно с бойни галери. Давос преброи двайсет и три. Лорд Виман беше дебел мъж, но не и бездеен, явно.
Портите на Новия замък бяха затворени, но една слугинска врата се отвори, когато извика, и един страж излезе да попита по каква работа е дошъл. Давос показа лентата в черно и златно, с кралските печати.
— Трябва да се видя с лорд Мандърли веднага. Работата ми е с него и само с него.
Денерис
Телата на танцьорите блещукаха, гладко обръснати и покрити с тънък гланц благоуханно масло. Горящи факли кръжаха от ръка на ръка под ритъм на тимпани и трели на флейта. Всеки път, щом две факли се кръстосваха във въздуха, голо момиче скачаше между тях и се завърташе в шеметен кръг. Светлината блясваше по лъскавите ръце и крака, гърди и задник.
Тримата мъже бяха еректирали. Гледката на щръкналите им членове беше възбуждаща, макар Денис Таргариен да я намираше и за комична също. Всички бяха на един ръст, с дълги крака и плоски кореми, всеки мускул рязко очертан, все едно че бяха изваяни от камък. Дори лицата им изглеждаха някак еднакви… което бе повече от странно, тъй като единият имаше кожа черна като абанос, докато на втория беше бяла като мляко, а на третия лъщеше като тъмна мед.
„Да ме възпламенят ли са решили?“ Дани се размърда на копринените си възглавнички. Пред колоните нейните Неопетнени стояха като статуи с шлемовете си с остри шипове и с гладките си безизразни лица. Не беше така с всички мъже. Резнак мо Резнак беше зяпнал и устните му лъщяха влажни, докато гледаше. Хиздар зо Лорак казваше нещо на мъжа до себе си, но очите му не се откъсваха от момичетата. Грозното мазно лице на Бръснатото теме беше строго както винаги, но очите му не изпускаха нищо.