Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Едва забележимата следа сякаш продължаваше вечно и се виеше сред хаос от дерета, скрити долини, сенчести клисури и дюни. Нора предполагаше, че вече са на индианска територия, но нямаше нито ограда, нито знаци, разбира се. Тъкмо такава земя белите хора бяха дали на индианците из целия Запад — отдалечена от всичко и абсолютно безполезна.
— И какво точно съм провалил? — внезапно попита Смитбак.
Нора се обърна да го погледне.
— В подножието на хребета ти каза, че за малко не съм провалил всичко. Мислих за това и не виждам да съм направил нещо, което самата ти да не си направила.
Нора пришпори Арбъкълс.
— Боя се, че ще цитираш думите ми в книгата си.
— Няма, честно.
Тя мълчаливо продължи напред.
— Наистина, Нора, сериозно. Просто искам да знам какво става с теб.
Археоложката отново изпита странно удоволствие от интереса му.
— Какво ти е известно за предисторията на тази експедиция? — попита тя и насочи поглед към следите по земята.
— Знам, че Холройд ти е помогнал да определиш местонахождението на Кивира. Доктор Годард ми каза, че пръв я е открил баща ти. Исках да те разпитам за това, обаче… — Смитбак млъкна.
„Обаче си знаел, че ще ти откъсна главата“ — с неочаквано угризение си помисли Нора.
— Преди около две седмици двама мъже ме нападнаха в старото ранчо на родителите ми — започна тя. — Поне си мисля, че са били мъже, облечени като зверове. Поискаха да им дам някакво писмо. Съседката ми ги прогони с пушката си. Тогава не разбрах за какво говорят. Но после попаднах на писмото, което преди много години баща ми е написал на майка ми. Някой го беше пратил съвсем наскоро. Нямам представа кой и защо и не мога да изхвърля тази мисъл от главата си. Така или иначе, в писмото баща ми казваше, че е открил Кивира. Даваше указания — неясни, но с помощта на Питър се оказаха достатъчни, за да стигнем дотук. Мисля, че нападателите ми също са искали да узнаят местонахождението на Кивира. За да могат да я плячкосат, да ограбят съкровищата й.
Тя замълча за миг и облиза устните си, болезнено сухи от слънцето.
— Затова се опитах да запазя експедицията в тайна. Всичко вървеше добре. А после на пристанището се появи ти с бележник в едната ръка и мегафон в другата.
— О! — Дори без да се обръща, Нора долови засрамените нотки в гласа на журналиста. — Съжалявам. Знаех, че целта на експедицията се пази в тайна, но нямах представа, че и самата експедиция е секретна. — След кратка пауза той прибави: — Нищо не съм издал, да знаеш.
Нора въздъхна.
— Може и да не си. Обаче определено вдигна голям шум. Хайде да забравим за това, съгласен ли си? Реакцията ми беше прекалено остра. Самата аз бях малко нервна — по очевидни причини.
Известно време яздиха в мълчание.
— Какво мислиш за моята история? — накрая попита Нора.
— Сега съжалявам за обещанието си да не я публикувам. Смяташ ли, че ония хора още са по следите ти?
— Според теб защо настоях лично да се отправя на тази разходка? Предполагам, че същите хора, които ме нападнаха, са убили конете. Което означава, че вече знаят къде е Кивира.
Следите неочаквано напуснаха странния каменен лабиринт и се изкачиха върху тясна меса. Отвсякъде ги заобикаляше шеметна гледка, каньони в други каньони, изчезващи в лилавите дълбини. На изток вече се виждаха покритите със сняг върхове на планината Хенри, сини и неизказано самотни в безкрайната далечина. От отсрещната страна на месата се издигаха скали, които скриваха района в тази посока.
— Не знаех, че се издигаме на такава височина — каза Смитбак, след като спря коня си и се огледа.
В този момент Нора усети слаб мирис на кедров дим и даде знак на журналиста тихо да слезе от седлото.
— Усещаш ли миризмата? — прошепна тя. — Наблизо има лагерен огън. Хайде да оставим конете тук и да продължим пеш.
Двамата завързаха животните за един пелинов храст и закрачиха по пясъка. Скоро стигнаха до скалисто възвишение. Нора приклекна и надникна през една тясна пролука между скалите. Смитбак последва примера й.
Под изсъхнала крива хвойна в голия край на месата слабо димеше тих огън. Два чатала подпираха шиш, на който беше забучено одрано и изкормено животно, навярно заек. На завет под скалата бе опънат стар военен спален чувал до няколко вързопа от еленова кожа. Вляво от малкия лагер започваше склонът. Наблизо пасеше кон, завързан на петнадесетметрово въже.
От височината се откриваше възхитителна гледка. Ерозиралият стръмен склон се спускаше към неравен терен, сух, безжизнен, осеян с дерета и гигантски скални мегалити, хвърлящи дълги сенки. По-нататък Започваше гъсто залесеното плато Акуейриъс, черна неправилна линия на хоризонта. В Късния следобеден зной отчаяно свиреше щурец.