Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Нора бавно въздъхна. Знаеше, че би трябвало да се чувства малко глупаво, като се крие и мелодраматично наднича през скалите. После си помисли за косматите фигури в пустата къща в ранчото и за спиралите от конски черва, целите покрити в мухи и вдигащи пара на слънцето.
Следите заобикаляха скалите и водеха право към лагера.
— Изглежда там няма никого — прошепна Нора.
Гласът й прозвуча високо и тънко в собствените й уши.
Побиха я тръпки от страх.
— Да, но не може да са далеч. Виж заека. Какво ще правим сега?
— Мисля да яхнем конете и да се приближим мирно и кротко. И да чакаме някой да се появи.
— Да бе, и да ни гръмнат направо на седлата.
Нора се обърна към него.
— Имащ ли по-добро предложение?
— Да. Да се върнем обратно и да видим какво е сготвил за вечеря Бонароти.
Тя нетърпеливо поклати глава.
— Тогава ще ида сама, пеш. Едва ли ще убият сама жена.
Смитбак се замисли.
— Не те съветвам. Ако са същите, които са те нападнали, фактът, че си жена, не ги е спрял.
— Й какво да правим?
Журналистът не отговори веднага.
— Ами да се скрием и да почакаме да се върнат. Можем да ги изненадаме.
Нора го погледна.
— Къде?
— В ония скали зад нас. Ще наблюдаваме отгоре. Ще ги видим, когато се появят.
Върнаха се при конете, отдалечиха се от следата и заличиха следите си. После се покатериха зад лагера и зачакаха в малка ниша между две големи скали. Скоро Нора чу зловещ звук. В сянката на един камък на петнадесетина метра от тях видя увита на спирала гърмяща змия, която беше изправила клиновидната си глава и леко се полюляваше.
— Сега е моментът да ми покажеш, че стреляш точно — рече Смитбак.
— Не — мигновено отвърна Нора.
— Защо?
— Защото изстрелът ще се чуе надалеч. Наистина ли искаш да предупредим онези хора за присъствието си?
Журналистът внезапно се скова.
— Струва ми се, че вече е късно да мислим за това.
На хребета зад тях Нора видя силует на мъж, очертан на фона на небето. На десния му хълбок висеше оръжие. Нямаше представа откога е там и ги наблюдава.
Зад мъжа се появи куче. Когато ги видя, то нададе яростен лай. Мъжът изрече кратка команда и кучето се скри зад краката му.
— Господи! — промълви Смитбак. — Не изглеждаме много добре, както се крием зад тия скали.
Нора нерешително чакаше. Оръжието тежеше на хълбока й. Ако този човек бе от нейните нападатели и беше убил конете…
Мъжът неподвижно стоеше на фона на помръкващото небе.
— Ти ни забърка в това — каза журналистът. — Какво ще правим сега?
— Не знам. Да му кажем „здрасти“?
— Страхотна идея. Смитбак колебливо вдигна ръка. След малко мъжът на хребета направи подобен знак.
После се спусна по склона и се запъти към тях със странно скована походка. Кучето го последва.
В следващия миг с ужасяваща скорост извади пистолета си и стреля.
35.
Ръката на Нора инстинктивно се стрелна към оръжието и в този момент главата на гърмящата змия експлодира сред пръски кръв и отрова. Археоложката се обърна към Смитбак. Лицето на журналиста беше сивопепеляво, а в дясната му си длан беше револверът на Суайър.
Мъжът се приближи към тях с бавни решителни крачки.
— Малко сте нервни, а? — каза той, докато прибираше пистолета в кобура. — Тия гадни гърмящи змии! Знам, че не позволяват на мишките да се разплодят, обаче не искам да настъпя някоя по опашката, когато нощем изляза да пусна една вода.
Имаше необикновен вид. Косата му бе дълга и бяла, сплетена на две плитки по традиционния за индианците начин. На главата му беше завързана кърпа. Панталоните му, неописуемо стари, ала съвсем чисти, бяха поне двадесет сантиметра по-къси от нормалното. На прашните си, тънки като пръчки крака носеше чисто нови червени високи маратонки без чорапи. Ризата му беше от еленова кожа, украсена с ивици фини мъниста, на шията му висеше тюркоазена огърлица. Но погледът на Нора бе привлечен от лицето над огърлицата. То излъчваше строгост и достойнство, строгост, която контрастираше на весело блещукащите му черни очи.