Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Нора раздразнено го стрелна с поглед.
— Това за книгата ли ти трябва?
Журналистът изобрази комична изненада и на продълговатото му лице се изписа възмутена физиономия.
— Не. Е, да де, може би. Всичко е допустимо. Обаче просто съм любопитен.
Тя въздъхна.
— Вие от източните щати си мислите, че следотърсачеството е някакво изкуство или инстинктивни етническа способност. Но ако не е в район със скали, жилава трева или лава, не е чак толкова трудно. Просто следваш отпечатъците по пясъка.
Археоложката продължи на север, ала гласът на Смитбак не й позволяваше да се съсредоточи.
— Умът ми не го побира колко отдалечен е тоя район — дуднеше той. — Когато пристигнахме, не можех да повярвам колко е грозно и голо всичко, изобщо не приличаше на долината Верде, където съм ходил на училище. Обаче, ако се замислиш, в тая пустош има нещо почти успокоително. Нещо чисто. Като в японска чайна. Миналата година много се занимавах с японската чайна церемония…
— Я кажи, мислиш ли, че можещ да млъкнеш за малко? — ядосано го прекъсна Нора. — Направо можеш да убедиш Христос да не ходи в рая.
Последва дълъг период на блажено мълчание. После Смитбак пак се обади:
— Какъв е проблемът, Нора? Какво точно не ти харесва в мен? — тихо попита той.
Тези думи я накараха да спре и изненадано да се обърне към него. Изражението на журналиста беше сериозно, един от редките случаи, откакто го познаваше. Той мълчаливо стоеше в сянката на Компанйеро, Каубойските дрехи, които преди седмица бяха изглеждали толкова смешно, се бяха превърнали в истинско работно облекло, смачкани и прашни, подходящи за длъгнестото му тяло. Белезникавият тен бе изчезнал, заменен от червеникав загар, който отиваше на кестенявата му коса. Нора смаяно осъзна, че за пръв път го чува да се обръща към нея по име, вместо с „госпожо председател“. И въпреки че не можеше да го анализира — а и нямаше време, даже да искаше, — донякъде се радваше, че Смитбак се вълнува от отношението й към него.
Тя отвори уста да отвърне „Искаш да кажеш — освен това, че си нагъл, самодоволен тип със самолюбие колкото Тексас ли?“ Но се отказа и се извърна, защото разбираше, че няма да е справедливо. Въпреки всичките му ексцентричности, Нора се беше привързала към журналиста. Вече го познаваше по-добре и бе наясно, че самолюбието му е примесено със самоирония, която имаше своя чар.
— Нямах намерение да ти се сопвам — отвърна тя. — И не че не те харесвам. Ти просто за малко да провалиш всичко, това е.
— Какво съм направил?
Нора реши да не отговаря. Беше прекалено горещо и тя бе прекалено уморена за такива спорове.
Бавно продължиха нататък, докато слънцето се издигаше към зенита си. Въпреки че следата беше сравнително ясна, постоянното взиране уморяваше очите. Пътят им минаваше през странен район с начупени скали, възвишения и пясъчникови гърбици. Следите изглежда вървяха по стара, едва забележима пътека. Вече яздеха конете и Нора се опитваше да се движи колкото може по-бързо. Обедното слънце безмилостно прежуряше, отразяваше се от белия пясък и лишаваше от цвят всичко наоколо. Нямаше нито капка вода. Ала неочаквано навлязоха в тучна долина, обрасла с трева, кактуси и цъфтящи растения.
— Тук е истински рай — докато прекосяваха зеления оазис, отбеляза Смитбак. — Какво прави насред пустинята?
— Сигурно е резултат от обилни валежи — отвърна Нора. — Дъждовете тук не са като на изток, локални са. На едно място може да се изсипе потоп, а на километър оттам земята да е напукана от суша.
Излязоха от долината и отново продължиха през каменистата пустош.
— Какво ще кажеш да обядваме? — предложи Смитбак. — Наближава два. Обикновено обядвам късно, обаче стомахът ми си има граници на глада.
— Наистина ли стана два? — Нора смаяно си погледна часовника и се протегна на седлото. — Трябва да сме се отдалечили на около двайсет и пет километра от хребета. — Тя се замисли. — Съвсем скоро ще навлезем на индианска територия. Резерватът Нанкоуип започва някъде наблизо.
— И какво означава това? Има ли някакъв шанс да намерим автомат за кока-кола?
— Не, селото е на два дни път оттук, пък и няма електричество. Искам да кажа, че ще се подчиняваме на техните закони. Ако срещнем индианки, те едва ли ще погледнат с добро око на двама чужденци, които нахлуват на тяхна земя и ги обвиняват, че са убили конете им. Трябва да внимаваме.
Смитбак замълча за миг.
— Като се замисля, може да не съм чак толкова гладен.