Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— Ще поразузная надолу пеш — промълви тя. — Ти ме чакай тук.
— Готов съм на всичко, стига да не се приближавам до оная пътека — отвърна Смитбак. — Не мога да си представя по-ужасен начин да слезеш от една скала. Освен да паднеш, естествено. А това поне ще е по-бързо.
Нора пое надолу по стръмната пътека. Както можеше да се очаква, по първата отсечка, която бе само скала, нямаше следи от загадъчния ездач. Ала когато стигна до осеяната с чакъл част от пътя, в една ивица пясък видя пресен отпечатък от конско копито. При това от неподкован кон.
— Ще слизаме ли долу? — с отчетливо отсъствие на въодушевление попита Смитбак, когато Нора се върна на върха.
— Да — потвърди тя. — На Суайър не му се е сторило. Някой се е качил тук с кон.
Археоложката пое дълбоко дъх, после още веднъж. И внимателно поведе Арбъкълс надолу. В началото на пътеката конят се опита да се съпротивлява, но с малко увещания Нора го накара да продължи. Смитбак я последва с Компанйеро. Конете пръхтяха, чуваше се звук от стържене на копита по камък. Нора не откъсваше очи от пътеката, дишаше равномерно и се опитваше да не позволи на погледа си да се плъзне към бездънната бездна под тях. Веднъж инстинктивно погледна: там бе сухата долина, странните скални образувания, напомнящи на купчинки камъчета, нискораслите хвойни. Краката на Арбъкълс трепереха, но той вървеше с наведена надолу глава. Нора вече познаваше пътеката и най-опасните места, така че можеше да ги заобикаля.
Точно преди втория завой чу, че копитото на коня й се подхлъзва, и панически пусна повода, но Арбъкълс успя да спре, целият разтреперан. Явно неподкованите копита бяха по-подходящи за такъв терен. Когато Дора се наведе да вдигне въжето, покрай тях прелетяха два гарвана, носещи се по топлите въздушни течения. Мънистените им очи се завъртяха да ги погледнат. Единият дрезгаво изграчи.
След още двадесетина напрегнати минути Нора стигна до долината, обърна се и видя, че Смитбак я настига. Изпитваше толкова силно облекчение, че едва не го прегърна.
В този момент вятърът промени посоката си й донесе до ноздрите й ужасна смрад: трите мъртви коня лежаха на няма и петдесет метра от тях, засипани с натрошени камъни.
Онзи, който бе минал оттук, несъмнено ги беше разгледал.
Нора подаде юздите на Смитбак и се запъти натам, като се опитваше да сподави обзелите я угризения и страх. Животните лежаха на известно разстояние едно от друго с разцепени кореми и пръснати по скалите вътрешности. И там наистина откри следите, които търсеше: отпечатъци от неподкован кон. За своя изненада тя видя, че не идват от юг като тяхната експедиция, а от север — посоката на индианското селце Нанкоуип, отдалечено на много дни път от това място.
— Следите водят на север — каза Нора на Смитбак и му даде знак да слезе от коня.
— Впечатлен съм — когато скочи на земята, отвърна журналистът. — И какво друго можеш да кажеш за следите? От жребец ли са или от кобила? От петнист или светлокафяв кон?
Нора извади подковите от самара и приклекна зад Арбъкълс.
— Мога да кажа, че сигурно са от индиански кон.
— По какво съдиш, по дяволите?
— Индианците обикновено яздят неподковани коне. От друга страна, ние подковаваме конете си в момента, в който започнем да ги яздим. — Тя нагласи подковите върху копитата на Арбъкълс, заби гвоздеите и внимателно подви краищата им. Копитата на конете на Суайър бяха прекалено меки от дългогодишно носене на подкови и не биваше да остават неподковани повече от необходимото.
Смитбак извади револвера, който му беше дал каубоят, провери го и го пъхна обратно в якето си.
— А някой яздил ли е този кон?
— Не съм чак толкова добра следотърсачка. До определено смятам, че Роско не е от хората, на които им се привиждат разни неща.
Тя подкова и коня на Смитбак. После хвана повода на Арбъкълс и закрачи по следата, която се състоеше от две групи отпечатъци: едните идваха, другите се връщаха. Въпреки че вятърът бе изличил отделни стъпки, следата ясно се виждаше и продължаваше на север сред редките храсти. Известно време се движеше в подножието на Дяволския гръбнак, след това завиваше през няколко успоредни прохода между ниски хребети от вулканични скали.
— Между другото, къде си се научила на следотърсачество? — попита Смитбак. — Не знаех, че „Самотният ездач“ още е включен в учебния курс.