Отдел Убийства: Главният заподозрян

Соловьов мълчи. Дори не споменава за „Шерхан“. И упорито избягва да обсъжда при какви обстоятелства е станал инвалид. А щом е тъй, и тя няма да откровеничи излишно с него.

Седнала на пода, Настя прелистваше превода страница по страница. Това бе роман, който още не е чела, сигурно от онези, които вече са изчезнали от сергиите. Очите й се спряха на една фраза, сама не забеляза как се увлече и започна да чете наред. Не е чудно, помисли тя, че книгите от поредицата толкова добре се харчат. Бива си го написаното. И езикът е просто изумителен, изреченията леки, изящни, никаква тромавост, ни най-малка грапавина.

Наложи се да направи усилие над себе си да се откъсне от текста и отново да се върне към равномерното прелистване на страниците. От хола се разнесе гласът на Соловьов, който разговаряше по телефона със съседа. След известно време на вратата се позвъни — Якимов донесе захар. Настя замря от страх да не вдигне и най-малкия шум. Нямаше никакво настроение да общува с Якимов, макар горе-долу да го харесваше. Може би Владимир няма да е достатъчно съобразителен и ще каже на Женя, че тя е тук. Макар колата й да е пред къщата…

За щастие, Якимов си тръгна бързо, без да надникне в кабинета. Сигурно е забелязал колата, но, изглежда, природната му стеснителност не му позволи да задава въпроси. След известно време Владимир влезе с количката си в кабинета с поднос на коленете, върху който имаше кафениче, захарница и чашки.

— Благодаря — каза признателно Настя, вече съжалила за резкостта си.

Тя си наля кафе, отпи малко и сложи чашата до себе си на пода. Като сгъна внимателно разгледания ръкопис обратно в папката, протегна ръка и извади от сейфа следващата — тъничка синя пластмасова папка.

— Тази не, можеш да не гледаш — каза Соловьов бързо и малко нервно, както се стори на Настя.

— Володя, нали се разбрахме — намръщи се тя. — Или работиш с мен, или не пречиш.

— Дай ми папката — рязко каза Владимир Александрович и протегна ръка. — Аз сам ще я прегледам.

Настя отмести ръката си със синята папчица и погледна внимателно Соловьов.

— Твои лични документи ли има? Не искаш да ги видя?

— Съвсем вярно. — Гласът му стана леден и отчужден. — Дай ми я.

— Трябва да се убедя — отговори спокойно тя.

Тя прелисти меката корица и надникна на първата страница. Бузите й пламнаха, по цялото й тяло моментално се разля смущение, примесено с гняв.

— Защо пазиш това? Приятно ти е да си спомняш за моето унижение?

— Не си права.

Изглежда, Соловьов бе смутен не по-малко от нея.

— Нима това, което се случи някога между нас, оценяваш като унизителна за теб ситуация? Не бива да мислиш така.

— Володя, струва ми се, че се бяхме разбрали с теб. Нямам нужда от утешение по този повод и още по-малко се нуждая от лъжа. Ситуацията, каквато беше тогава, вече много години е пределно ясна за мен и фактът, че за дванайсет години нито веднъж не си се поинтересувал от мен и не си се опитал да ме търсиш, говори само за едно — че моята оценка за ситуацията е съвсем правилна. И ще ми е приятно, ако у теб няма мои стихове и писма.