Смърт заради смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #5
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-924-X
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смърт заради смъртта». Краткое содержание книги:
— Да — потвърди той, като я гледаше с изразителните си сиви очи и се стараеше погледът му да изглежда колкото може по-топъл и нежен. Но под дулото на пистолета трудно успяваше. Каменская седеше насреща му с безстрастна студена физиономия, по устните й не личеше и намек за усмивка, нейните много светли очи изглеждаха остри и пронизващи, макар Вадим да разбираше, че светлите очи почти винаги създават такова впечатление, когато човекът е ядосан, дори ако този човек не притежава никаква особена проницателност.
— И кой се опитваше да ме убие? — продължи тя своя разпит.
— Не знам. — Бойцов се постара да изглежда абсолютно искрен. — И аз се чудя.
— Не ви вярвам — спокойно каза Каменская, загледана в някаква точка, видима само за нея и разположена някъде между веждите на Бойцов.
— Но аз наистина не знам! — възкликна той и с ужас усети, че вътре у него не припламва онова пламъче на театралността, което винаги му бе помагало бързо да се вживее в ролята и да бъде много убедителен. Днес се усещаше скован и явно не играеше ролята си успешно. Дали бе набрал много нерви, или тази жена му действаше така? Изкуството да печелиш доверие изисква да играеш ролята на човек, който е най-приятен на събеседника ти. Той не знаеше какви хора будят симпатия у Каменская. Интуицията не му помагаше, защото тя не приличаше на жените, които той бе познавал преди, бе успял мислено да ги раздели на типологически групи и да състави примерни портрети на мъжете, за които е най-лесно да се сближат с представителките на всеки отделен тип. Тази жена не се вписваше в нито един познат му тип — нито женски, нито мъжки — и Вадим все не можеше да си изгради линия на поведение, за да постигне нужния резултат. А може би му пречеха редовните позвънявания на телефона — през всеки пет минути.
— Не ви вярвам — уморено повтори тя. — И няма да излезете оттук, докато с вас не си изясним този въпрос. Или ще ми представите убедителни доказателства, че наистина не знаете, или ще ми кажете кой е. Tertium non datur, както биха казали древните римляни. Искате ли чай или кафе?
— Искам — благодарно отговори той, като успя да прикрие изненадата си от внезапната промяна в настроението на домакинята. Демонстрира абсолютно недоверие и същевременно предлага чай. Невъзможна е!
— Тогава станете, запалете газта и сложете чайника. Не мога да рискувам, трябва да ви държа на прицел.
— Но аз нямам оръжие — отвърна Бойцов, докато поставяше чайника на печката. — От какво ви е страх?
— Вие сте силен и трениран, аз не умея да се бия, не владея бойни изкуства и не мога да се защитя. Ако не ви държа на прицел, ще се справите с мен само с лявата ръка.
— Но защо сте си втълпили, че смятам да ви нападам, Анастасия! Ако исках да ви причиня зло, нямаше на три пъти да ви спасявам. Не е ли очевидно?
— Не-е. — Тя поклати глава и изведнъж се усмихна дяволито. — Точно това най-много ме интересува. Е, какво, Вадим Бойцов, роден през 1962 година, образование виеше, неженен, няма деца, неосъждан, не е подвеждан, пътувал е в чужбина два пъти… ще ми кажете ли кой ме преследва или не?
Тя слушаше как Бойцов разпалено я уверява, че не знае кой толкова упорито се е опитвал да я убие. Той предлагаше различни версии, говореше нещо за безумни екстремисти, които чрез убийствата на милиционери искат да убедят населението, че на правоохранителните органи не може да се разчита, и така да постигнат смяна на редица ръководители от правоохранителната система. Предлагаше й да си спомни дали напоследък не се е занимавала с някакви опасни престъпления — може да й отмъщават, задето ги е разкрила. Питаше я да не би да има ревнив любовник или някой длъжник, който не иска да й върне парите, дадени му назаем. Много се стараеше.
Настя вяло поддържаше разговора, посръбваше чай и търпеливо чакаше „клиентът да узрее“ и да се умори да лъже. На всеки пет минути й се обаждаше Гордеев, тя му избъбряше по няколко думи от рода на „още съм жива“ и продължаваше да слуша Бойцов. „Той знае — бръмчеше в главата й. — Знае кой искаше да ме убие. Защо ме спасяваше? Може би случайно съм се вплела в някаква игра, която те са играли помежду си? Може би Вадим играе срещу онези, които искат да ме убият, и затова ме пази? Знае ли се какво може да делят… И той им пречи, по някакви свои съображения проваля плановете им. Естествено няма да ми каже кои са, защото така ще си подпише смъртната присъда. Те няма да му простят дългия език. Ако пък моите убийци не са сред колегите му, но въпреки това той ги прикрива, тогава работата ми е лоша. Тогава излиза, че съм се натресла в ситуация, в която неговата организация има общи интереси с престъпниците. Тогава определено няма отърваване за мен. Къде ти аз ще изляза насреща им…“