Магьосническа ярост
- Автор: Bast Anya
- Серия: Магьосници на елементите #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьосническа ярост». Краткое содержание книги:
Миризмата в помещението не й помагаше. Миришеше на престояла кръв — остра и металическа — и букет от непознати, гниещи растения. Мястото, на което се бе появила изглежда излъчваше смърт и насилие. Когато раздвижи ръцете си, студена пръст и дребен чакъл се набиха по дланите й.
Атриканската част от Юдай. Това трябваше да е.
Изражението на лицето на Тео… Той беше разтърсен, изплашен. Как ли се чувстваше той сега? Сарафина не можеше да се осмели да предположи. Щеше да се чувства така, сякаш вината беше негова, сякаш той я беше провалил. Тео мислеше, че е провалил всички. Това щеше да го унищожи.
Сърцето й беше огорчено от това повече от всичко друго, дори повече от факта, че когато вдигнеше глава, щеше да се озове в един брутален извънземен свят, без надежда за спасение или бягство.
О, Боже, Гросет й липсваше толкова много. Нараняваше я като физическа болка в гърдите и стомаха й. Знаеше, че Тео щеше да го вземе веднага щом димът се разнесеше. Колкото и грубо да се отнасяше с домашния й любимец, тя знаеше, че той има слабост към Гросет. Малкото куче щеше да бъде добре. Но тя никога нямаше да може да зарови лице в топлата му козина отново.
И Тео.
Стисна очи и сълзите й закапаха по бетонния под. Сарафина не можеше дори да помисли за тази загуба точно сега. Болеше твърде много.
Както и да е, тя го беше загубила преди Бей изобщо да я залови.
Пристъпът на гадене избледня и тя се олюля на петите си, преценявайки ситуацията, в която се намираше, през заплетената си коса.
Примигна, не можейки да повярва на сцената, която се разкриваше пред очите й.
— Какво?
Бяха обратно в сградата в Кентъки, в стаята, в която се бяха били на живот и смърт със Стефан и Атрика.
Бей не я беше преместил на Юдай.
За един мимолетен момент се зачуди защо, преди вълна от невероятна радост да накара цялото й тяло да запее. Ако не беше на Юдай, имаше един тънък лъч надежда, за който да се държи. Еуфорията й угасна като свещ в торнадо, веднага щом видя сянката в ъгъла.
Използвайки един от прекатурените столове, за да се изправи, тя стана и грабна стара кърпа от една от масите, за да избърше устата си. Тъканта миришеше на билки.
— Какво правим тук? — Гласът й проехтя зловещо в голямото празно пространство и накара кожата по ръцете й да настръхне. Изпускайки кърпата, обви ръце около себе си.
Тишина.
Въздъхна.
— Виж, ако очакваш от мен да бъда кобила за разплод, да родя и отгледам децата ти, по-добре отговаряй, когато ти задавам въпрос, приятел.
Той премести погледа си от мястото, в което се беше загледал в далечината в някакво непознаваемо нещо и го спря върху нея. Цялата й храброст се изпари.
— Юдай не е като Земята за жените от Атрика. Не може да очакваш… уважение.
— Аз не съм жена от Атрика.
— Не и напълно, но носиш част от нас в ДНК-то си. Произхождаш от рода на Атрика, мога да го подуша в теб. Защо мислиш, че съм толкова привлечен от теб?
Имаше нещо толкова сбъркано в това последно изречение, че тя не можеше дори да започне напълно да го възприема. Имаше част от Атрика в ДНК-то си? Уау, това определено не беше комплимент.
Бей направи крачка към нея и тя неволно отстъпи.
— Ти носиш бледа следа, както и някои други от Сборището. — Той потупа носа си. — Това ми е специален талант.
Още една стъпка. И още една. За всяка една, която той направеше към нея, тя се отдръпваше с една. Знаеше, че вероятно сама се завира в ъгъла, но не можеше да се спре. Не искаше Бей по-близо от три метра от себе си, въпреки че той искаше да се приближи много повече от това.
Много по-близо.
Задната част на бедрата на Сарафина удариха обърната маса и тя почти се просна. Краката на масата изскърцаха по пода — шумно в иначе тихото пространство.
Сарафина забеляза паднал меч на пода и го грабна, държейки го между себе си и Бей. Неспокойно, тя се раздвижи около масата, за да увеличи разстоянието между тях.
Бей протегна огромната си ръка.
— Това не трябва да бъде неприятно, вае Сарафина.
Тя вдигна меча си и се засмя мрачно.
— О, възнамерявам да го направя адски неприятно, Бей.
— Може да се научиш да приемаш обстоятелствата, да приемеш мен. Надеждата ми е, че един ден ще го направиш.
— Имаш предвид действително да се науча да харесвам секса с едно чудовище, износването и отглеждането на малки дааемански деца? Сервирането на сурово месо за вечеря всяка вечер? Не мисля.