Тръстиковият път [bg]

— В никакъв случай.

Той ме погледна малко по-спокойно.

— Цели два часа чувахме гърмежи. Нямам представа колко са били истински изстрели и колко са станали от пожара. Поне два куршума улучиха пожарната кола. Още един строши прозореца на съседите.

Вятърът се обърна към нас. Магели завъртя глава, изкашля се и плю в канавката.

— Е, сам знаеш какво има вътре — каза той. — Искаш ли да погледнеш?

— Май днес няма да ми се яде скара — обади се Хелън.

Хелън, аз, Магели и двама униформени полицаи минахме през желязната портичка и с оръжие в ръце тръгнахме по стълбата към втория етаж. Но горните стъпала бяха преградени от купчина мазилка и обгорени летви. Един пожарникар мина край нас, разчисти пътя и изкърти вратата с ритник.

Мирисът вътре не подхождаше нито на времето, нито на мястото; неволно си представих задморско село, крясък на изплашени патици и скърцане на танкови вериги.

Огънят вероятно бе почнал от газовата печка и цялата кухня изглеждаше като пещера, издълбана във въглищен пласт. Бурканите с компоти и сладко в килера бяха избухнали и от стените стърчаха парчета стъкло. Част от покрива бе хлътнала в хола, затрупвайки отчасти писалището до прозореца. На пода, сред стотици гилзи, парчета прозоречно стъкло и обгорели нишки от килим, лежаха остатъци от две пушки с разтопено олово в пълнителите и два пистолета — единият деветмилиметров, другият четирийсет и пети калибър.

Приближихме се до предните прозорци и пожарникарят се задави зад стъклото на шлема. Аз закрих носа и устата си с кърпа, и през главата ми прелетяха спомени за биволи, сламени колиби, кошници с ориз, прасета в кочини и за керосиновия мирис на извитата огнена струя от автомобилите, които наричахме „подвижни запалки“, и още една миризма, напомняща отвратителната сладникава воня на фабрика за туткал. Пожарникарят разбута с брадвата си купчина обгорели останки и зловонието се надигна, гъсто като рояк насекоми.

— Извинявайте за онова, дето го казах отвън — промърмори Хелън, гледайки с премрежени очи сгърчената човешка фигура.

— Ремета ли е? — попита Магели.

От лицето не бе останало почти нищо. По обгорялата глава нямаше и следа от коса. Дланите бяха притиснати към ушите, сякаш мъртвецът не бе искал да чува рева на пламъците. Тъканите около дясното око напомняха прегорен и сгърчен сухар.

— Обикновен циркаджия — казах аз. — Жалко, имах по-добро мнение за него.

Магели ме погледна с недоумение.

— Това е Мика, шофьорът на Джим Гейбъл — поясних. — Някога е обикалял по панаирите. Казваше, че хората плащали да гледат уродливото му лице, за да не виждат грозотата вътре в себе си.

— И какво? — рече Магели.

— Човек с панаирджийски опит не е толкова глупав, че да изнудва Ремета. Бил е пратен тук, за да го убие.

— Искаш да кажеш, че Гейбъл го е наел?

— Ченге от стар полицейски род? — обади се Хелън. — Дума да не става! Не мога да повярвам, че някога и аз съм работила тук.