Тръстиковият път [bg]

Заварих Белмънт с пълна уста. Каубойската шапка беше отметната на тила му и кичурите коса отпред стърчаха като на хлапе.

— Днес няма да биеш никого, нали, синко? — рече той.

— Искам да поговорим за Лети Лабиш.

— Знаех си.

— Остават й две седмици.

— Не ми го напомняй. Пред Капитолия всеки ден обикалят хора с плакати. Обаждат ми се разни италианци от Ватикана.

— Недей да си слагаш грях на душата, Белмънт.

Той метна през рамо пилешки кокал и стана от масата.

— Ела да се поразходим.

Навлязохме между кедрите; из пурпурното небе отекваха песните на щурци. Ръцете на Белмънт бяха мазни; той свиваше и разпускаше пръсти и ги гледаше как лъщят.

— През нощта, когато четат смъртната присъда, ще стоя до телефона — каза той. — Ако получа нови доказателства или вест от федералния съд, ще спра екзекуцията. Иначе всичко продължава по реда си.

— Не е редно. Знаеш го.

— Аз съм губернатор. Не съм нито съдия, нито съдебен заседател. Нямам нищо общо с процеса, по дяволите. Всичко си го свършихте вие, в област Иберия. Престани да мъкнеш вината си в Бейтън Руж и да ми я подхвърляш на прага, чуваш ли?

Той ми обърна гръб и въздъхна. Къдравите косъмчета по врата му се раздвижиха от вятъра като пилешки пух. В далечината залязващото слънце хвърляше червени отблясъци по черния крайслер. Някой включи неоновия кръст над църквата.

— Коя е онази дама в колата? — попитах аз.