Дар за бурята [bg]

— Убит полицай в Испания е новина, която литва по телетипите…

— Но аз мислех, че…

— Не вярвайте на хорските приказки, госпожо инспектор. Как сте?

Тя изпусна всичкия въздух от дробовете си.

— Изгубена.

— Не е вярно, само уплашена. Нормално, още не сте имали време да помислите, но ще го направите, нямате избор, и тогава ще видите отново пътеката.

— Не знам дори откъде да започна, всичко около мен се руши. Нищо не разбирам.

— Излишно е да разсъждавате, Саласар. При вашия житейски и следователски опит със сигурност не смятате, че нещата се случват просто така, нали?

— Не знам, не откривам модел в този хаос. Не виждам нищо — изхлипа тя и усети как сълзите се стичат по лицето ѝ, — а случилото се с Йонан е толкова… Още не мога да повярвам, а вие искате да търся смисъл.

— Помислете.

— Не спирам да го правя, но не намирам отговорите.

— Ще ги намерите, когато зададете верните въпроси.

— О, Алойзиъс, за бога, последното нещо, от което имам нужда сега, са съветите на учител нинджа… Кажете ми нещо полезно.

— Аз вече ви казах. Край вас има човек, който изобщо не е това, за което се представя.

— Но кой е той?

— Това трябва вие да ми кажете.

— Но как, като съм сляпа?

— Току-що сама си отговорихте. Не сте сляпа, а не виждате, Саласар, защото не искате да виждате. Погледнете в перспектива. Върнете се към началото. Рестартирайте, започнете от нула, госпожо инспектор. Забравяте откъде тръгва всичко.

Тя изпухтя уморено.

— Ще ми помогнете ли?

— Не го ли правя винаги?

Тя мълчеше и слушаше.

— Демонът върху вас, un mort sur vous[26]— каза той.

— Алойзиъс, случаят бе закрит, след като бащата на момиченцето се самоуби в затвора. Съпругата даде показания, които хвърлят вината изцяло върху него, и вече нямаме случай — обясни Амая, премълчавайки всичко свързано с историята, която ѝ бе разказала Йоланда Беруета и случилото се в Еноа.

— Както кажете, госпожо инспектор.

— Благодаря, Алойзиъс.

— Опитайте да се наспите добре, утрото е по-мъдро от вечерта.

Строеният до вратата багаж я стресна по начин, който не бе очаквала. Куфарите на Джеймс и Ибай, готови за следващия ден, предизвикаха у нея чувство за загуба.

Джеймс, леля Енграси и Рос не си бяха легнали и я чакаха. Прегръдки, ръце, които стискаха нейните, и неподправената скръб на близки хора, които я обичаха и страдаха заради нея. Не обясни нищо, не разказа нищо; през целия следобед бе преживявала отново и отново ужаса и сега изведнъж се усещаше някак празна. Съзнаваше, че капанът на отрицанието, който вече бе изпробвала дори когато тялото на Йонан още лежеше пред очите ѝ, отново се разтваря и ѝ пречи да види мъртвото лице на своя приятел, проснатия на пода труп. В спомените ѝ имаше само мъгла и ослепителна светлина, които не ѝ позволяваха да признае истината, че той е мъртъв, че Йонан завинаги си е отишъл от този свят. Можеше да го изрече, но мозъкът ѝ отказваше да го приеме, а беше прекалено уморена, за да се изправи пред жестоката истина, затова се остави да падне, почти скочи в милостивия, не толкова болезнен капан и докато слушаше близките си, за пръв път през този ден успя да се измъкне от мъката и да помисли за нещо друго. Преди да си легне, позвъни в болница „Сент Колет“. Йоланда Беруета била вън от опасност и била преместена в отделението.