Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Нарин се изправи и се обърна с лице към него, изплъзвайки се от ръцете му. Повдигна брадичката си.
— Не знам какво бих могла да направя. Не знам дори откъде да започна. Но трябва да отида — зелените пламъчета в тъмните очи проблеснаха. — Ти би ли се отказал да търсиш брат си, само защото все още не си успял да го намериш?
— Това е друго! — раздразнено отвърна Джеръл и веднага съжали.
Тя беше права. Единствено нуждата му от нея, страхът му, че ще я загуби, го караше да й отрича правото, което отстояваше за самия себе си.
Той бавно поклати глава, а устните му се извиха в унила, печална усмивка.
— Същото е. Права си. Не мога да искам от теб да изоставиш града си, така както аз не мога да престана да търся брат си — той пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Е, какво ще правим?
Нарин вдигна глава и го погали по бузата.
— Не знам. Все се опитвам да измисля нещо, да съставя някакъв план, но… — гласът й постепенно замря.
Без повече думи тя потърси утеха в обятията му. Животът изглеждаше толкова по-прост, когато той я прегръщаше.
— Разкажи ми за Сантар — каза тя след малко. Джеръл я притискаше така силно, че гласът й достигаше малко приглушен.
— Какво искаш да знаеш? — той поглаждаше гърба й с ръка, бавно, успокояващо.
Нарин започна да се отпуска под ласката му. Усещаше как неговото тяло също се освобождава от напрежението.
— Що за човек е той? Сериозен? Лекомислен? Как изглежда?
Известно време Джеръл не проговори, само продължи да я глади с ръка по гърба. После каза:
— Той е по-млад от мен. Много по-млад. По-мек, по-голям идеалист. В редица отношения е едно много по-добро човешко същество, отколкото аз ще бъда някога.
От устата на Джеръл излезе нещо средно между смях и въздишка. Нарин усети как ехото се лута някъде из гърдите му, подобно на болка, която никога няма да отзвучи напълно.
— За двама братя винаги е трудно да се разбират помежду си — най-сетне продължи той. — Не съм убеден, че някога сме успявали напълно. Когато баща ни умря, аз бях вече мъж, а той все още момче. Аз напуснах Аркана, а той остана и се опита да намери своето място сред хора, които всячески се стараеха да забравят, че нашият род е съществувал някога. Когато имах възможност, се връщах за по няколко дни. Последния път, когато го видях, току-що беше завършил обучението си и постъпваше в Службата за преоткриване.
От думите на Джеръл ясно прозираше съжаление за всичко онова, което той и брат му бяха пропуснали. Нарин се притисна към него, мълчаливо предлагаща утехата, макар и малка, но която единствено тя можеше да му даде. Понеже той не каза нищо повече, тя попита:
— Прилича ли на теб?
Този път Джеръл се засмя.
— Не, всъщност не. Сантар е по-нисък от мен, с по-фино телосложение. Косата му е също толкова къдрава, колкото моята, но е малко по-тъмна на цвят. Очите ни са в един и същ нюанс на синьото. Норваг се кълне, че си приличаме повече, отколкото ни се струва, но освен очите и къдриците, никога не съм откривал особена прилика.
Той леко се размърда, наведе се и натисна някакви копчета върху компютърния пулт, които беше използвала тя, за да разглежда снимките от Ерандейн.
— Сантар ми изпрати своя снимка. Направена е на Аркана малко преди да бъде изпратен тук.
Кадрите от Ерандейн изчезнаха и на тяхно място се появи неподвижният образ на строен млад мъж, облечен в плътно прилепнал по тялото костюм, който вероятно беше някаква униформа. Гледаше право пред себе си и върху деликатните му черти бе изписана кротка мечтателност. Косата му беше тъмна и много къдрава, а очите имаха същия син цвят като тези на Джеръл.
За миг шокът накара Нарин да се вцепени. Как беше възможно… Очите бяха други и все пак…
— Аз го познавам! — възкликна тя и се откъсна от прегръдката на Джеръл, за да достигне, командния пулт. Изгуби известно време, докато се справи с все още слабо познатите й копчета, но накрая успя да увеличи образа, така че лицето на Сантар почти изпълни екрана.
— Това е лечителят. Всъщност очите на лечителя са кафяви, а не сини, но, кълна се, това е същият човек. Кълна се.
— Какво искаш да кажеш? — настойчиво попита Джеръл, очевидно смутен от неочаквано бурната й реакция.
— Лечителят, за когото ти разказвах. Той се грижеше за ранените, след като диваците нападнаха лагера. Като изключим очите, Сантар изглежда досущ като него!
Джеръл жадно се взря в нея, сякаш копнееше да й повярва, а се страхуваше.
— Сигурна ли си?
Нарин кимна.
— Като изключим очите…
— Възможно е — Джеръл се взираше в екрана. — В дневниците на кораба на Сантар не е отбелязано, но все пак е възможно. Може да е променил цвета на очите си, да е заличил от паметта на компютъра…