Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
— Хей, ти, жено! Да не си въобразяваш, че ще се промъкнеш току-тъй?
Нарин рязко вдигна глава.
— Какво?
— Не можеш да влезеш.
— Как тъй не може?
— Ей тъй. Не може. И без това градът е пълен с народ. Не ни трябват още хора.
— Не ви трябват, тъй ли? — Гневът накара Нарин да настръхне и да забрави за каква се представяше. — Нямаш право… — Една ръка я стисна за рамото, и не й позволи да излее докрай негодуванието си.
— Какво става тук? — строго попита Джеръл, като се постара гласът му да прозвучи властно и в същото време да не ядоса пазача. — Защо не ни разрешаваш да влезем?
Навъсеният вратар нервно се размърда. Очевидно едрата фигура на Джеръл го беше смутила. Той хвърли поглед към съпровождащите колите мъже, двама, от които се отделиха от останалите и с извадени мечове закрачиха към тях. Тази подкрепа го окуражи и пазачът вдигна глава и погледна Джеръл с нагло предизвикателство.
— Градът е затворен. Никой не може да влиза, освен каруци с храна. Дали са заповед и аз я изпълнявам — злобно заяви той.
— Кой си ти? — настоя Нарин. — Не си спомням…
Джеръл стисна още по-силно рамото й да замълчи.
— Заповедите трябва да се изпълняват, това е вярно — любезно се съгласи Джеръл, без да сваля поглед от войниците, които сега стояха от двете страни на пазача. — Но тези заповеди положително не се отнасят до нас. Тази жена тук е загубила семейството си и няма къде да отиде. Мен ме наеха да…
— Никой не може да влиза — обяви единият от войниците.
— Точно така. Никой.
— Не мога да повярвам, че искате да ни оставите тук, навън! — възнегодува Нарин.
Но сега, когато и трите коли бяха вече зад крепостната стена, войниците се заеха да затварят тежките дървени порти. Пазачът и другите двама заотстъпваха към вратата, без да свалят очи от Нарин и Джеръл, здраво стиснали оръжията си в ръце. И тримата имаха вид на хора, които очакват да бъдат нападнати и са се приготвили да отбият атаката.
Най-напред войниците, а след това и пазачът се промъкнаха през тесния отвор, който си бяха оставили.
— Господарката не разрешава никой да влиза — каза той размахвайки копието си. После прибра и него вътре и портите се затръшнаха с глух тътен.
Известно време Нарин и Джеръл останаха като втрещени, вперили невиждащ поглед в сляпата дървена стена пред тях. После Нарин вдигна глава, за да огледа масивните стени от сив камък над тях, като се опитваше да открие някакви следи от калинденската стража, която би трябвало да наблюдава входа. Нямаше жива душа. Никакво движение.
Един силен вледеняващ порив на вятъра я връхлетя и тя затрепери.
— Калинден е в ръцете на Ксиант — каза тя. Дори и до собствените й уши гласът й достигна приглушен.
Джеръл гледаше мрачно.
— По всичко личи, че е така.
— Трябваше да съм тук, трябваше да помогна…
— Щеше да си безсилна да я спреш. Ти вече се опита веднъж, забрави ли?
— Да, но…
Джеръл хвана ръката й и я поведе надолу по пътя, по който бяха дошли.
— Колкото и да гледаме стената, нищо няма да се промени.
Въпреки протестите й, той продължи да върви и не я пусна, докато градските стени не се изгубиха от погледите им. Когато я дръпна на завет под някакви скали, той добави:
— Ще се прехвърлим с помощта на компютъра. Някъде, където има малка вероятност да ни забележат, но по-голям шанс да научим нещо.
Нарин хапеше долната си устна и се опитваше да мисли бързо.
— Знам един малък склад, свързан със странноприемницата. Тя е известна на всички, а и не е далеч от Големия дворец, така че там винаги е пълно с хора. Можем да опитаме и с някой от магазините, на чиито собственици знам, че мога да разчитам. А и в двореца има много помещения, които…
Джеръл поклати глава.
— Дворецът отпада. Той вероятно е бил първото, на което Ксиант е сложила ръка. Магазините… — той се намръщи. — Не, и те не стават. Да опитаме със склада. Дори странноприемницата да е затворена, все ще намерим начин да се измъкнем навън.
Като следваше указанията на Джеръл, Нарин извади устройството за връзка с компютъра, което висеше на врата й, скрито под дрехите. Тя постави палеца си в леката вдлъбнатина отстрани и установи, че вече общува мислено със Си Си. Трябваше й малко време, за да преодолее объркването си от това, че някакъв глас звучи в главата й, преди да успее да обясни на компютъра, къде се намира складът, който им трябва.