Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Внимателно, за да не смути съня му, ръката й докосна главата му и започна да оправя разбърканите кестеняви къдрици. С върха на пръста си тя проследи извивката на една особено непокорна къдрица.
Той я обичаше. Той наистина я обичаше.
Неизречените думи бяха опияняващи, в тях имаше нещо магическо. И все пак, макар съзнанието, че той я обича, да я сгряваше, тя продължаваше да усеща ледения дъх на тъгата. Джеръл не можеше да живее в нейния свят. Дори през краткото време, откакто се познаваха, за него беше много трудно да скрива от нея кой е и какъв е всъщност. Това не би могло да продължи цял живот. Тя беше убедена в това и нямаше нужда да се опитва да разбере как и защо е толкова сигурна.
Ако останеха заедно, тя беше тази, която трябваше да свиква. Обичта към него означаваше да се откаже от всичко, което й бе близко — приятелите, работата, града. От целия свой свят. Това бе висока цена за една любов, но беше цена, която тя на драго сърце би платила, стига само да знаеше, че Калинден и народът му са спасени.
Почти две седмици бяха изминали, откакто случайността я срещна с истинския свят на Джеръл. Две седмици на страх, на непрестанно удивление и открития. Две седмици, през които тя беше така погълната от усилието да научи всичко, което може, за Джеръл и кораба му, че почти забрави за тревогите на планетата под тях.
За това време на Ерандейн можеше да се е случило какво ли не. Войските на Калинден може би вече бяха победили диваците или пък водеха тежки битки с тези ужасни същества и с последни сили се държаха в очакване на помощта, която никога нямаше да дойде.
Не можеше да направи кой знае какво срещу диваците, но те не бяха единствената опасност, застрашаваща Калинден. И макар Нарин да беше сигурна, че може да стори нещо, дори само срещу интригите на Ксиант, беше напълно сигурна, че трябва да опита.
Внимателно, така че да не събуди Джеръл, Нарин се измъкна от леглото. За момент остана така, загледана в него в прилив на обич и радостно удивление, че обичта им е взаимна. После повдигна зелената копринена роба от скамейката край душа и тихо излезе от стаята.
След малко повече от час Джеръл я откри в работния сектор. Си Си не беше успял да й предостави никаква информация за положението в Калинден, но компютърът беше предложил с неохота, както се стори на Нарин, да покаже на монитора снимките, направени преди няколко години, когато Службата за преоткриване беше посетила Ерандейн за пръв път.
Картини от Ануей и Маргаш, от фермите в централните равнини и ненаселените склонове на южните планини се сменяха бързо на екрана и осветяваха затъмненото помещение. Това беше нейният свят, видян през очите на една разузнавателна сонда. Градове, които никога преди не беше виждала, хора, които не познаваше, преминаваха пред погледа й и изчезваха.
Беше, помисли си тъжно Нарин, като да гледаш изваяните образи на отдавна починали любими хора — нещо, което ти напомня за тях в самотните часове на нощта.
Макар вратата на работния сектор да беше отворена и звукът от стъпките на Джеръл да се поемаше изцяло от дебелата настилка, Нарин усети, когато той влезе и се насочи към нея. Тя не откъсна погледа си от екрана.
Известно време Джеръл не каза нищо, само гледаше образите върху екрана с болезнено чувство на страх, от което коремът му се свиваше.
Беше ли я загубил? Заспа в прегръдките на Нарин, спокоен, че тя го обича. Когато се събуди, нея я нямаше.
Сега тя седеше, неподвижна и безмълвна, и изучаваше тези картини от своя свят, който беше нейният дом, и се опитваше да вземе решение.
— Не мога да те пусна да се върнеш там — каза Джеръл и колебливо постави ръце на раменете й. Усещаше напрежението в мускулите й. Пръстите му я стиснаха.
— Обичам те. Не мога да те пусна да си отидеш. Не сега.
Тя бавно поклати глава. При движението косите й погалиха пръстите му и коприненият им допир беше мъчително сладостен за него. Както беше застанал, зад нея и малко встрани, видя как устните й лекичко се свиха в едва доловима гримаса на недоволство.
— Трябва да се върна.
Джеръл се наведе напред, за да чуе думите й, толкова тихо го каза.
— Там имат нужда от мен — каза тя и сега гласът й звучеше по-силно и по-твърдо.
— Не можеш — пръстите му я стиснаха още по-силно, отчаяно. Едва когато тя трепна, той отслаби натиска.
— Те не те послушаха преди. Какво те кара да мислиш, че ще те послушат сега? Какво би могла да сториш, за да промениш нещата?