Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Джеръл говореше на себе си, но Нарин не възразяваше. Ако не грешеше, ако наистина лечителят беше Сантар…
— Ако се върнем, би ли ми помогнала да открия този лечител? — попита Джеръл. — Възможно ли е да попаднем някак на следите му?
Нарин кимна. За един вестоносец това нямаше да бъде проблем.
Два часа по-късно Нарин, за изненада и на самата себе си, вече оправяше широката туника и шалварите, които Си Си й беше направил с помощта на генератора. Никога преди не беше обличала дрехи на жена домакиня и те й се сторила по-странни дори от първия й еластичен костюм.
С Джеръл бяха решили, че ще е най-разумно първо да се върнат в Калинден. От нападението на диваците бяха изминали почти две седмици, време, достатъчно за оределите войски да се върнат в града, за да потърсят подкрепления и да се погрижат за ранените. Дори армията да не беше в Калинден, нямаше да бъде проблем да установят къде е, а с малко повече късмет ще открият и лечителя.
Нарин внимателно подбра дегизировката си. Ако се облечеше като вестоносец, щяха да я арестуват в момента, в който се опиташе да премине градските порти. Джаспериан нямаше да й прости, че повторно е пренебрегнала заповедите му. Но никой не би очаквал да я срещне в дрехите на домакиня от крайградско имение. Толкова хора бяха потърсили убежище в Калинден, че щеше да потъне в тълпата, а очевидната й прилика с бегълците щеше да й позволи да задава въпроси, без да се страхува, че ще събуди подозрения.
За Джеръл щеше да бъде малко по-трудно. Той беше твърде едър, а цветът на очите му — твърде очебиен, за да се слее с множеството. Нарин реши, че той трябва да облече дрехи подобни на онези, с които беше облечен преди, само че този път трябваше да са по-парцаливи и изцапани. Ако срещнеха някой, който го познава, Джеръл щеше да обясни, че през нощта се е откъснал от другите и се е изгубил в планините. Понеже не беше от Калинден, малцина биха се усъмнили в думите му.
Така поне се надяваше тя.
— Как изглеждам? — Джеръл отново беше влязъл в стаята й, без да я предупреди.
Нарин можеше да се закълне, че дрехите му бяха същите като онези, които носеше, преди да го изранят звероподобните. Най-голямата разлика беше, че сегашните бяха по-мръсни, сякаш към предишната мръсотия се беше прибавила тази от още две седмици носене. Туниката и гамашите му имаха мазния блясък на кожа, която твърде дълго не е била чистена. Ръкавите на ризата бяха скъсани на няколко места, а подметките на ботушите му бяха износени почти до скъсване. Дори косата му изглеждаше така, сякаш отдавна не е виждала сапун. Само лицето и ръцете му бяха чисти, понеже за два часа беше невъзможно Джеръл да се сдобие с двуседмична брада, решиха, че ще е по-добре да изглежда все едно е успял да се поизмие криво-ляво и толкова.
— Тия дрехи са отвратителни, шефе — каза Си Си. — Надявам се да не ти стане навик да искаш подобни мърляви парцали, защото няма да ти ги правя.
Нарин не издържа и се усмихна.
— Ако не знаех със сигурност, че не е така, бих си помислила, че от седмици се мъкнеш по пътищата — каза тя, като го оглеждаше смаяно.
Той се ухили доволно и огледа преценяващо нейното облекло.
— С тези увиснали като торба дрехи и с шал на главата и в теб никой не би разпознал Шестия вестоносец на Калинден.
Нарин трепна. След като толкова дълго и упорито се беше готвила и беше успяла да стане добър вестоносец, сега водачите, заради които за малко не изгуби живота си, я смятаха за изменница или в най-добрия случай за побъркана глупачка. Но беше твърде късно за съжаления.
— Виж какво ти донесох — каза Джеръл и протегна към Нарин малка сребърна кутийка с прикачена към нея сребърна верижка. — Това е портативен предавател за връзка с компютъра. В случай, че се наложи да се разделим, би могла да се върнеш на кораба. Абсолютно забранено е да се предоставя такава свръзка на външни хора, но твоята безопасност е по-важна за мен от законите на Империята.
Нарин намръщено прехвърли кутията в ръце. Струваше й се някак странно да мисли за кораба като за убежище.
— Как работи?
— Натисни с палеца тук — Джеръл посочи една овална вдлъбнатина в края. — Си Си е програмирал свръзката така, че да разчита отпечатъците ти. Никой друг не би могъл да я използва.
Компютърът издаде звук, който можеше да се приеме за презрително изсумтяване.
— Силно се надявам да е така. Един първобитен на кораба е прекалено достатъчен.
— Млъкни, Си Си — каза Джеръл, без да откъсва очи от Нарин.
Тя втренчено гледаше сребристата кутийка, а мислите й препускаха. Какво би станало, ако…? Тя хвърли поглед към Джеръл.