Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Тя се вторачи в него с ледено изражение.
— Ти трябва да ме помолиш за прошка заради безсрамието си!
— Разбира се, че те моля! — Той притисна отново медальона в ръката й и сключи пръстите й над него. Щеше да почака до завръщането си от мисията и после щеше да се опита да я придума да му даде временно медальона. Навярно дотогава и без друго щеше да му се насити.
— Това не е достатъчно!
Дюпре тозчас застана на колене и зарови лице в гънките на брокатената й рокля. Усещаше върху кожата си мекия плат, който ухаеше на жасмин и на кедровото дърво на дрешника й.
— Моля те хиляди пъти за извинение! Беше твърде непристойно от моя страна! Аз не съм достоен да бъда твой син! — Той чакаше. Разбра, че унижението му трябваше да стигне още по-далеч, за да му прости. Той целуна ръката й. — Моля те, ma mere27! Разкайвам се от дън душа!
Тя го погали нежно по косата. Значи вече й беше минало.
— В такъв случай трябва повече да се стараеш, за да бъдеш достоен за обичта ми.
— Ще се старая, мамо! Мога ли да стана?
— Да. — Тя се извърна. — Мислих много върху тези неща…ще трябва да обсъдим по-подробно аферата с „Вихрения танцьор“. Притежанието на тази скъпоценност може да се окаже много важно. „Вихрения танцьор“ е твърде полезен и ценен предмет, за да го предоставяме току-така на Марат. — Тя приглади роклята си. — Ала всичко това ще обсъдим по-късно. Сега има патица за вечеря, а после ще ти посвиря на виола. Е, как ти се струва? Харесва ли ти?
— Много ми харесва, мамо. — Той мразеше патица. И тя знаеше добре това. Значи все още му се сърдеше. Щеше да го наблюдава отстрани как яде и щеше да го следи неотклонно да не прояви и най-малък признак на неудоволствие. Ала наказанието можеше да бъде и далеч по-сурово.
Тя би могла да го прогони.
Глава четиринадесета
Някои отвори входната врата.
— О, Боже, дано само не почва отново! — измърмори Жан Марк, отмести стола си назад и забързано се насочи към вратата. Държеше я нарочно полуотворена. Трета нощ след онази случка вече се надяваше, че сомнамбулизмът на Жулиет е някакво еднократно премеждие, което нямаше да се повтори.
Входната врата отново зееше широко отворена. Това проклето момиче по всяка вероятност беше вече на половината път за манастира… Този път поне беше избрала нощ, в която не валеше като из ведро.
Ала когато стигна до вратата, оказа се, че тя е едва на най-долното стъпало. В следващия миг той вече беше при нея.
— Жулиет!
Тя не отвърна нищо. Със сподавено проклятие той я вдигна и я отнесе обратно в къщи.
Усещаше как се вдървява в прегръдките му.
— Манастирът…
— Не. — Той бутна вратата с крак и продължи да върви. — Всичко свърши.
Тя разтърси глава. Изцъклените й очи се взираха в празното.
Жан Марк изтича нагоре по стълбите.
— На това трябва най-сетне да се сложи край, глупаво същество! Нямам никакво желание да те гоня непрекъснато по улиците на Париж!
Защо въобще разговаряше с нея? Очевидно тя не възприемаше нищо от онова, което й казваше.
Вратата на стаята й беше отворена. Той влезе и я сложи на леглото. После я зави грижливо. През отворения прозорец нахлуваше свеж есенен вятър, а лунната светлина озаряваше напрегнатите черти на лицето на Жулиет.
Той стоеше унило и я гледаше, като полагаше неимоверни усилия да потисне болезненото съчувствие и нежността, които го изпълваха. Тези чувства бяха толкова различни от онова, което кроеше. Беше способен да се наслаждава, да се развлича, дори и да уважава някоя достойна противничка, но не мислеше, че е способен на такива чувства. Богородице, от пет години насам я желаеше и нямаше да допусне да му се изплъзне заради някакъв си прилив на милозливост и мекушавост!
— Оставете ме да го направя още веднъж — шепнеше тя.
Виждаше блясъка в очите й на лунната светлина и знаеше, че няма да може да напусне стаята, преди тези очи да се затворят и Жулиет да потъне в нормален и здрав сън. Седна до леглото, вторачен и напрегнат.
По дяволите, тъкмо това не беше искал!
— Този път ще го направя както трябва! Трябва да се върна обратно в манастира и да го направя още веднъж!
Очите й блестяха като мъниста, а мъката, която се четеше в тях, отприщи у него непоносима болка. Така не можеше да продължава…
— Боя се, че си права. — Той приглади нежно една палава къдрица по слепоочието на Жулиет и прошепна: — Е, добре, ma petite, ще се върнем обратно в манастира и ще го направим още веднъж.
27
Мамо (фр.) — Б.пр.