Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Трябва да се върна обратно към моите задължения, мадмоазел Жулиет — мърмореше старият Робер. — Седя вече толкова дълго на тази пейка, че костите ми направо се сраснаха с нея.
— Тихо, Робер, аз съм почти готова! — Жулиет оцветяваше бръчките под очите му в малко по-тъмно. — Кое е по-важно? Един портрет, който ще ти отреди безсмъртие, или изпълнението на задълженията ти?
— Мари би казала, че задълженията — отвърна Робер сухо. — Да чистиш и поддържаш огромната къща, да поднасяш яденето на трапезата… без друга прислуга в дома това никак не е лесно.
— Ала вие двамата се държите приказно. Великолепни сте! Аз ще ви помогна, като свършим тук. — Жулиет го погледна усмихнато иззад статива. — Сигурно би се зарадвал много, ако всички ние изчезнем вдън земя и къщата бъде заключена отново.
— И още как — отговори вместо Робер Жан Марк, който зашляпа по пътеката към тях. — Робер, спасен си!
— Merci! — Робер скочи като на пружини и забърза към къщата.
— Не биваше да го правиш! — Жулиет избягна погледа на Жан Марк. — И без друго скоро щях да го пусна да си върви. Какво търсиш тук? Нямаш ли си друго занимание, освен да се шляеш из градината и да ми пречиш да рисувам?
— Най-напред добро утро! — Жан Марк се спря замислено пред статива. — Добре си го схванала! Задоволително е!
— Задоволително ли? — Тя се почувства уязвена. — Аз не върша никога „задоволителна“ работа. Портретът е отличен!
— Но скучен.
— Как така скучен!
— Без замах на въображението, без дързост. Доколкото си спомням, ти никога не си се бояла от голата истина.
— Това е голата истина. Това е Робер!
— Когото очевидно си избрала за модел само защото, е един безобиден обект и не ти създава никакви главоболия. — Жан Марк вдигна рамене снизходително. — Ала какво да се прави? Много живописци предпочитат изобразяването на баналното пред предизвикателството.
— Аз не съм „много живописци“. — Жулиет го погледна буреносно и сложи четката върху статива. — Ти наистина не знаеш какво говориш. Винаги съм търсила предизвикателствата.
— А, така ли било? — Жан Марк седна на мраморната пейка срещу нея. — В последно време някак не забелязвам нищо от тези търсения. Ти избягна нарочно най-голямото предизвикателство за твоя талант.
— Например теб, нали? — Ненадейно разгорелият се интерес приглуши негодуването, изписано по лицето й. — Разрешаваш ли ми да те рисувам? Ако ми позираш, бих могла…
— Не, нямах предвид себе си. — Той посрещна невъзмутимо погледа й. — А манастирът! Ти още не си увековечила онова, което се е случило в манастира.
— Не! — Тя отстъпи назад, сякаш я беше ударил. — Онова, което се случи в манастира, не искам да го рисувам. То е грозно!
— А ти изпитваш страх от грозотата. — Той кимна. — Разбирам те.
— Не, не ме е страх от нея — никога през живота си не съм се бояла от нищо. Само че не искам да я рисувам.
— Не желаеш да я рисуваш или не си уверена, че ще успееш? Подобна тема може да се изобрази само от един истински майстор на четката и палитрата.
— Аз бих могла да я пресъздам!
— Но се боиш дори да опиташ.
— Че защо да се боя? — Тя си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли, бих предпочела да си тръгнеш. Прекалено ме дразниш.
— Наистина ли? Като младо създание ти беше многообещаващ талант. Жалко, че си взела решение да се посветиш на посредствеността.
— Аз не се боя от нищо, а освен това не съм посредствена! Но кажи ми, защо да рисувам нещо, което нито една жива душа не би пожелала да погледне?
— Това ли ти е извинението? — Той се наведе напред и я загледа настойчиво. — Бих желал да видя какво се е случило в обителта, Жулиет. Бих искал да надникна в онова, което ти си видяла в манастира.
Със зачервени бузи и премрежени от сълзи очи тя бутна настрана статива и взе скицника.
— Ти би искал да видиш кръвта, нали? Сега ще ти я покажа! — Тя взе с трепереща ръка молива и започна да полага щрихи трескаво, със замах. — Искаш да видиш изнасилването ли? Сега ще ти го нарисувам! Искаш да видиш смъртта ли? Сега ще ти я нарисувам! Сега ще ти нарисувам…
За броени минути тя довърши скицата, хвърли я настрана и начена нова. Когато и тя беше готова, захвана следващата. Скиците се плъзгаха изпод ръцете й като сухи и безжизнени листа, които падаха от залиняло, прекършено дърво.
Жан Марк стоеше невъзмутимо и наблюдаваше как камарата от скици около него расте. Лицето на Жулиет беше напрегнато, очите й святкаха диво. От време на време промърморваше нещо неразбираемо под носа си, ала той знаеше, че не говори на него. Съмняваше се дали въобще съзнава, че той още седи там, до нея, на мраморната пейка.