Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Не!
— Самотен човек, майко, чужд; да се събере и той с люде, да се повесели. Толкова време живея у нас…
— Не, не, Лазе. Нема работа той в двора ми. И какъв ми е той, та да го каня на сватба!
Султана подозираше, че Катерина е в някаква непозволена връзка с резбаря, че той я примамва, и тя бдеше над щерка си с очи и нокти. Откакто Рафе Клинче излезе от къщата й, тя не даваше на щерка си нито да надзърне сама вън от портата. Всички други вкъщи бяха оставили тя да се грижи за Катерина и приемаха прекалената й строгост спрямо девойчето, което и у тях предизвикваше някакво безпокойство — то беше толкова буйно и непокорно. Ето и сега настроението на Катерина изеднаж се пречупи, тя се втурна, улови се на хорото и го дръпна след себе си.
— Хайде, Кате, пък и на твоята сватба! — подвикна някой.
— Скоро, скоро — побърза да отвърне тя и се изкикоти късо, предизвикателно.
Лазар и Божана останаха сами и гледаха след нея разсеяно — мислите им бяха другаде. Лазар продума:
— Улови се и ти на хорото, Божано…
— Не ми се играй. Уморена съм малко. И защото мислеха един за друг, те не смееха да се погледнат. Не биваше да стоят сами тук, в сянката, из града вече ги одумваха, но не можеха да се разделят. Лазар чувствуваше нежното девойче толкова близу до себе си, само да приподигне ръка и ще се докосне до него, и тих, сладостен трепет изпълваше гърдите му. Винаги така, когато тя биваше близу до него. Вътре в него бликаше и се изливаше извор, а нейният светъл, ласкав поглед проникваше като слънчев лъч дълбоко в избистрената струя; край нея беше спокойно и радостно, тя отстраняваше всички грижи и тревожни мисли, като светилник в тъмна стая, усмиряваше сърцето, което се бллска и мъчи. И нейната обич беше като светлина, която огрява душата и нищо не иска, с нищо не дотяга, за нищо не моли ни с поглед, ни с дума, не чака, не заплашва. Аз съм тук и те обичам — може би си мислеше тя сега, едва привела глава под тежестта на косите си, които сега, в сянката, изглеждаха тъмни и още по-буйни над челото й, което грееше в здрача като гладък драгоценен мрамор.
Лазар пожела да докосне с пламналата си ръка тия гъсти буйни коси и какви ли бяха те меки и прохлади, ала ръката му остана да виси неподвижна, той чувстваше само парещ огън по дланите си. Не поиска да се защити той, — как би дигнал ръка да погали девойката, сестрата на най-близкия си приятел, пред толкова люде, които можеха да го забележат! А тя беше толкова близу в мрака и Лазар чувствуваше дори мислите й: аз съм тук, до тебе, и те обичам.
— Божано…
— Кажи, Лазе.
Да можеше да види тя сега лицето му — беше изеднаж побеляло ведно с устните му. Как се уплаши той от думите, които сами дойдоха на езика му, но не ги изрече! Уплаши се той не от думите си, а от другата, която не беше тук. Другата — Ния…
Катерина се върна пак при тях, пак повехнала и разтъжена.
— Не ми се играй.
— Е, поиграйте, поиграйте, сватба е — промърмори Лазар и се отдалечи, побягна, засрамен от Божана и сам от себе си.
Той пак тръгна между гостите, неколцина пийнали сватове го накараха да изпие пълна паничка вино, трябваше да стои между тия люде, да приказва и да кани, да се усмихва любезно, а усмивката беше като маска на лицето му. Внезапно — едва ли бяха минали двайсетина минути — сред общата врява и дудукането на гайдата се чу остър писък и Лазар позна гласа на Катерина. Той се спусна нататък, момичетата бяха пак там, но Божана лежеше на земята с приподвити колена, както е била отеднаж покосена. Катерина се мъчеше да й помогне, забъркана и уплашена. От устата на Божана бе потекла кръв — малка черна струя, — лицето й се белееше като грудка сняг в мрака, със затворени очи, като мъртво. Лазар се отпусна на едно коляно край нея, не знаеше как да й помогне и само повтаряше името й, да я пробуди от смъртния унес, да върне, да задържи душата й. Струпали се бяха и други люде наоколо. Катерина се изправи и рече, за да защити приятелката си от лошите предположения, които се шушукаха:
— Удари се, като падна. Кръвта е от устата й, удари се.
Притича и Андрея разтреперан и съвсем загуби силил, като видя кръвта по лицето на сестра си.
— Вкъщи, Лазе, вкъщи, вкъщи… — повтаряше той протягаше ръце, сякаш да покаже, че сам нищо не можеше да стори.
Лазар мушна едната си ръка под главата на Божана, а другата под присвитите й колена и я дигна. Колко лека беше тя, като дете! Главата й безпомощно се облегна на гърдите му. Той се запъти бързо към портата и след него долетя тихият сподавен плач на Бенковица: