Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
Миро скочи; Ела го последва. Работникът вече бе разкопчал колана на Джейн и я вдигаше. Миро помогна да я пренесат през коридорите в безтегловното пространство до спалното помещение в задната част на кораба. Там я сложиха да легне и я привързаха за леглото. Ела провери жизнените й показатели.
— Спи дълбоко — обяви. — Дишането е забавено.
— В кома ли е? — попита Миро.
— Жизнените процеси са максимално забавени. Колкото да остане жива.
— Хайде — извика Куара от вратата, — да се връщаме на работа.
Миро се извъртя гневно, но Ела го спря:
— Можеш да останеш и да я наблюдаваш колкото искаш. Но Куара е права. Имаме работа. Тя ще свърши своята.
Миро се обърна пак към Джейн и докосна ръката й, взе я в своята. Останалите излязоха от спалното помещение.
„Ти не можеш да ме чуеш, не можеш да усетиш докосването ми, не можеш да ме видиш — заговори й безмълвно Миро. — Затова предполагам, че в момента не съществувам за теб. Въпреки това не мога да те изоставя. От какво се страхувам? Ако не успееш в начинанието си сега, всички ще сме мъртви. Затова явно не се боя за живота ти.
Твоята стара същност. Твоето старо съществуване сред компютри и ансибали. Ти поживя в човешко тяло, но когато възвърнеш предишната си мощ, човешкият ти живот ще е само малка част от теб. Просто едно от милионите регистриращи устройства. Една капка в морето от спомени. Ще можеш да ми отделяш една нищожна част от вниманието си, така че да не разбирам, че съм само една странична мисъл в живота ти.
Това е едно от неудобствата, когато обичаш някого повече от себе си. Няма да успея да видя разликата. Тя ще се върне и аз ще бъда щастлив през всичките ни мигове заедно и така и няма да заподозра колко малко време и усилие всъщност ми отделя тя. Едно странично занимание, това съм аз.“
Той тръсна глава, пусна ръката й и излезе.
„Няма да слушам гласа на отчаянието — каза си. — Ще успея ли да обуздая това огромно същество, да го превърна в моя робиня, така че всеки момент от живота й да ми принадлежи? Ще успея ли да привлека погледа й така, че да не може да вижда нищо друго освен лицето ми? Трябва да се радвам, че съм част от нея, вместо да съжалявам, че не съм нещо по-голямо.“
Той отново зае мястото си и се захвана за работа. След малко обаче стана и се върна при нея. Щеше да е безполезен, докато тя бе далеч. Докато не разбере какво ги чака, нямаше да е в състояние да се занимава с каквото и да било друго.
Джейн не витаеше свободно в пространството. Още пазеше връзката си с трите ансибала на Лузитания и бързо ги откри. И със същата лекота намери новите връзки с ансибалите на още половин дузина планети. Сетне бързо разбра как да се промъкне през препятствията и шпионските програми, защитаващи системата на Конгреса. Всичко мина, както го беше планирала с приятелите си.
Беше й тясно, претрупано, точно както бе очаквала. Тя обаче почти никога не беше ползвала пълния капацитет на системата — освен при прехвърлянето на космически кораби. Тогава се нуждаеше от всяка частичка памет, за да запомни целия образ на кораба. Очевидно в тези няколко хиляди машини нямаше такъв капацитет. Все пак за нея бе облекчение да се върне в програмите, които беше използвала толкова дълго и които мислеха вместо нея, слуги като работниците на Царицата на кошера. „Още едно нещо, по което си приличаме“ — даде си сметка Джейн. Тя ги пусна да работят, сетне се зарови в спомените от старите дни, които толкова много й липсваха. Отново бе овладяла мисловната система, позволяваща й да поддържа десетки нива на внимание едновременно.
И въпреки това нищо не беше наред. Тя бе живяла в човешкото тяло само един ден, но електронната й същност вече й се струваше твърде малка. Не заради намалелия брой на компютрите. Този начин на съществуване просто й се струваше твърде ограничен. Плътта създаваше широки възможности, които не можеха да съществуват в двоичния свят. Тя беше жива и затова знаеше, че електронното съществование й дава само една частица от истинския живот. Каквото и да бе постигнала за хилядолетия, сега й се струваше незадоволително в сравнение с няколко минути в тяло от плът и кръв.
Дори да беше допускала, че може да изостави тялото на Вал, сега това й се виждаше немислимо. Там бяха корените й, сега и завинаги. При нужда щеше да влиза в тези компютърни системи, но не и ако не се налага.
Сега обаче нямаше причина да споделя пред никого разочарованието си. Все още. Щеше да говори за това с Миро, когато се върне. С никого другиго. Той сигурно щеше да почувства облекчение. Без съмнение сега се тревожеше, че тя ще се изкуши да остане в компютрите и никога да не се върне в тялото; тя още го чувстваше, силно и жадуващо за вниманието й дори в такъв дълбок сън. Той обаче нямаше причина да се страхува. Не беше ли прекарал и той месеци в едно тяло, в което едва издържаше да живее? Тя нямаше начин да се върне към ограниченията на компютрите, както той никога нямаше да се върне в онова осакатено тяло.