Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Бунгалото на Тарик било до къщичката на готвачката — достолепна възрастна вдовица на име Адиба. Били отделени от самия хотел. Между него и тях имало разпръснати тук-там бадемови дървета, пейка и фонтан с формата на пирамида, който през лятото бликал по цял ден. Лайла си представи как Тарик седи на леглото в бунгалото си и гледа зеленината навън.
В края на изпитателния срок Сайед дал на Тарик пълна заплата, казал, че обядът му е безплатен, подарил му палто и му взел мярка за нова протеза. Добрината на този човек го просълзила.
С първата си заплата в джоба Тарик отишъл до града и купил Альона.
— Козината й е съвършено бяла — каза той с усмивка. — Понякога сутрин, след като цяла нощ е валял сняг, поглеждаш през прозореца и виждаш само очите и муцуната й.
Лайла кимна. Отново настъпи тишина. Горе Залмай беше започнал да хвърля топката си по стената.
— Мислех, че си мъртъв — промълви Лайла.
— Знам. Каза ми.
Гласът й секна. Трябваше да се прокашля, да се овладее.
— Човекът, който дойде да ми го съобщи, беше толкова убедителен… Повярвах му, Тарик. Ще ми се да не беше така, но му повярвах. А после се почувствах толкова самотна и уплашена. Иначе нямаше да се съглася да се омъжа за Рашид. Не биваше да…
— Не е било нужно да го правиш — каза меко той, избягвайки очите й. Каза го без капчица скрит упрек, без обвинение. Без намек, че я осъжда.
— Нямах друг изход. Защото изникна важна причина да се омъжа. Има нещо, което не знаеш, Тарик. Трябва да ти го кажа.
— Ти също ли седя и си приказва с него? — попита Рашид детето.
Залмай не отвърна. Лайла видя колебание и несигурност в очите му, сякаш току-що бе разбрал, че онова, което е разкрил, се е оказало много по-голямо, отколкото си е мислил.
— Попитах те нещо, сине.
Залмай преглътна. Погледът му продължи да подскача.
— Играех си горе с Мариам.
— А майка ти?
Залмай погледна извинително Лайла, готов да се разплаче.
— Всичко е наред, Залмай — успокои го тя. — Кажи истината.
— Тя беше… Беше долу и си говореше с онзи човек — изрече почти шепнешком детето.
— Разбирам — каза Рашид. — Съзаклятнички.
На тръгване Тарик каза:
— Искам да се запозная с нея. Искам да я видя.
— Ще ти уредя среща — отвърна Лайла.
— Азиза. Азиза. — Той се усмихна, наслаждавайки се на звученето. Когато Рашид изричаше името на дъщеря й, то й звучеше грубо, едва ли не вулгарно. — Азиза. Колко прекрасно.
— И тя е такава. Ще видиш.
— Ще броя минутите.
Бяха минали почти десет години, откакто се видяха за последен път. Спомените на Лайла се върнаха към всяка тяхна среща в тясната уличка, към всяка целувка. Питаше се каква я виждат сега очите му. Дали все още му се струваше красива? Или повехнала, съсипана, жалка като кретаща уплашена старица? Почти десет години. Но за миг, докато стоеше с Тарик под слънчевите лъчи, й се стори, че тези години никога не ги е имало. Смъртта на родителите й, бракът й с Рашид, убийствата, ракетите, талибаните, побоите, гладът, дори децата — всичко изглеждаше като сън, чудновато отклонение, просто пауза между онзи последен следобед и този миг.
После лицето на Тарик се промени, стана мрачно. Това изражение й беше познато. Беше същото като онзи ден преди всички тези години, когато бяха още деца и той си откачи протезата и се нахвърли с нея срещу Хадим. Сега той протегна ръка, докосна ъгълчето на устната й и каза мрачно:
— Причинил ти е това.
Докосването му й напомни отново безумието на онзи следобед, когато създадоха Азиза. Дъхът му на шията й, движещите се мускули на хълбоците му, натискът на тялото му върху гърдите й, преплетените им ръце.
— Защо не те взех със себе си… — прошепна Тарик.
Лайла трябваше да наведе очи, за да не заплаче.
— Знам, че вече си омъжена жена и майка. Но съм тук, на вратата ти, след всичките тези години, след всичко случило се. Сигурно не е редно, не е честно, но изминах толкова дълъг път, за да те видя и… О, Лайла, ще ми се никога да не те бях оставял.
— Недей — промълви тя.
— Трябваше да съм по-настойчив. Трябваше да не изпускам онази възможност и да се оженя за теб. И тогава всичко щеше да е различно.
— Не говори така. Моля те. Става ми мъчно.
Той кимна и понечи да пристъпи към нея, но се спря.