Изповедите на един буржоа

Наех квартира срещу една от станциите на громолящата по високите мостове надземна железница, в построена от червени тухли, напомняща кубичните сгради на Рихтер142 кооперация на „Блюхерщрасе“. В къщата още не беше прокарано електрическо осветление. Дървените стъпала скърцаха на всяка стъпка, къщата ехтеше до сутринта от стъпките на пристигащите, голяма част от обитателите се прибираха у дома призори, беше пролетарски дом, пълен с паразити и всички крепяха жалкото си съществование от отпадъците на нощния Берлин. Тук живееха келнери, танцьори, проститутки. Намерих това място, воден от необясним инстинкт, мигом на първия ден. Бих могъл да живея няколко улици по-нататък, в някоя от безбройните квартири под наем в къщите на аристократичния „Вестенд“. Но на първо време инстинктивно се шмугнах тук, в този архаичен Берлин, където още си светеха с газ, говореха на диалект, всички бяха донякъде съучастници и нощем по улиците отекваше воя на патрулиращите полицейски автомобили. Сега вече знам, че не съм дирел там нито романтиката на големия град, на подземния свят, нито куриози. Търсех човешка топлота, близост, нещо истинско. Страдах от самотата си, от изкуствената самота на псевдокултурата, с която възпитанието ми и след това периодът във Франкфурт ме бяха обградили, както някаква специфична атмосфера около откъснало се от праматерията метеоритче.

Около мен струеше ледена самота. Бе нещо повече от самотата на отчуждението; излъчваше се отвътре, от съществото ми, от спомените ми, стана част от поведението ми, безнадеждната самота на писателя. Всички онези, с които имах „общо“ в рамките на културната посадка, се движеха или пропадаха в собствената си орбита и си пращахме известия само чрез светлинни сигнали. Във Франкфурт стъпвахме на пръсти и, пелтечещи от сериозност, говорехме за танците на Мери Уигмън или за комунизма. Всичко това бе много интересно, имаше информация, човек полека-лека създаваше впечатление, че е посветен. Атмосферата бе натежала от лозунги. Социалисти, комунисти, естети и колекционери на готически скулптури ме учеха да оползотворявам лозунгите, но имах чувството, че и представа нямам за действителността. Усещах, че трябва да се приземя. Да добия опит самостоятелно, по мой си начин. Действителността бе навсякъде и наведнъж: в книгите и салоните, както и в проститутките, в безделничещите войници, с които нощем пиех бира в околностите на „Щетинер Банхоф“, в хазяите-наемодатели, в новоизлюпените ваймарски министри, които ме канеха на „бирени вечеринки“ като член на „чуждестранния печат“, защото бях оставил визитната си картичка на „Вилхелмщрасе“. Хвърлих се в пороя изплашен и решен на всичко. Естествената маневра би била да се отдам на жените. Те са най-близко до действителността, тъй си мислех. Но Томас Ман и въобще литературата също знаеха много за действителността, навярно дори повече, отколкото една жена. Мислех за „Действителността“ като за някакъв нескончаем урок, от който не бива да бягаме безотговорно, но сетне, дойде ли ред на работата, като цяло трябва просто да го забравим.