Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Няма да ви разказвам за страданията си, няма да се спирам да ви описвам как в сърцето си се упреквах за прекомерността и суетността на моята злощастна саможертва като гледах млади хора, необвързани като мен, щастливи, женени, с деца, с радост да залягат върху работата си. Няма да ви описвам как, измъчен от мизерия, лоши жилищни условия, недояждане и неспокойна съвест, усещах, че здравословното ми състояние започва да се влошава и през дългите нощи, когато скитах без подслон по дъждовитите улици, към най-жестоките телесни мъки се прибавяха душевни терзания. Тези неща не са присъщи само на мен, те са характерни за всички нещастници в моето положение. Клетва, която толкова лесно се полага, а трудно се престъпва, клетва, поета с младежка пламенност, за която обаче с течение на годините започваме да се разкайваме с ридаещо сърце, но напразно, клетва, която някога е била самата божия истина, ала се оказва символ на безсмислена и празна робия — такъв е яремът, който много млади хора с радост си надяват и под чието непосилно бреме живеят, за да страдат по-тежко, отколкото при смърт.
Загубих търпение. Молех да ме освободят, но знаех прекалено много, затуй все ми отказваха. Избягах, да, поне временно. Стигнах Париж. Намерих си квартира на улица „Сен Жак“, почти срещу Вал дьо Грас. (Голяма военна болница в Париж. — Б. пр.) Стаята ми беше мизерна и гола, но надвечер слънцето надничаше в нея, оттам се виждаше част от зелена градина, на един съседен прозорец беше окачен кафез с птичка, която разхубавяваше утринта, а аз, болен, можех да се излежавам и да почивам, аз, разбунтувал се издъно срещу идеите, на които бях служил, не изпълнявах вече заповедите на съвестта и не ме товареха повече със срамни и противни задачи. О, какво време на отмора беше това! Понякога на сън още чувам гласа на птичката на съседа.
Парите ми се свършваха и се налагаше да си намеря работа. Едва минаха три дни откакто бях почнал да търся и усетих, че ме следят.
Запомних чертите на човека, който ми беше съвсем непознат, и се мушнах в едно малко кафене, където прекарах цял час, преструвайки се, че чета вестниците, ала вътрешно треперех от ужас. Когато пак излязох на улицата, тя беше съвсем пуста и отново задишах свободно, но уви, не бях минал и три пресечки, когато повторно забелязах човека-копой, тръгнал по дирите ми. Не биваше да губя нито час, своевременното подчинение все още можеше да ми спаси живота, който и без това беше загубен и опозорен, тъй че, с всички сили се завтекох към парижкото представителство на организацията, на която служех.
Приеха разкаянието ми. Отново поех омразното бреме на този живот, отново бях на разположение на хора, които презирах и мразех, макар и все още да им завиждах и да им се възхищавах. Поне бяха предани на делото, на което служеха, а аз, някога като тях, сега бях загубил силата на вярата си и работех като наемник, възнаграден с един противен живот. Да, сър, на това бях обречен аз — подчинявах се, за да продължавам да живея, и живеех, за да се подчинявам.
Последната ми задача беше тази, която завърши толкова трагично тая нощ. Казвайки смело кой съм, трябваше от името на организацията да поискам частна аудиенция с ваше височество, по време на която да ви убия. Ако е останало нещо от предишните ми убеждения, то е омразата към всякакви крале, тъй че когато ми предложиха тази работа, с радост я приех. Уви, сър, вие възтържествувахте. Докато вечеряхме, спечелихте сърцето ми. Вашият характер, дарбите ви, плановете ви за вашата злочеста страна — всичко ми беше представено в невярна светлина. Аз започнах да забравям, че сте принц, започнах със състрадание да си спомням, че и вие сте човек. Като виждах, че часът наближава, изпитвах неописуема мъка, а когато най-после чухме затръшването на вратата, което, колкото и да ми беше неприятно, показваше, че е пристигнал съучастникът в моето престъпление, сам знаете колко настойчиво ви замолих да се махнете оттук. Уви, вие не желаехте! И какво трябваше да сторя? Да ви убия не можех, сърцето ми се бунтуваше, ръката ми не смееше да извърши такова деяние. Ала не биваше дави оставям повече тук, защото когато удареше часът и другарят ми дойдеше, верен на дълга си, готов поне той да изпълни нашата задача, не можех да допусна нито вие да бъдете убит, нито той — арестуван. От такъв изход можеше да ме избави смъртта и само смъртта и не е моя вината, че продължавам да съм жив.