Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Персей“
- ISBN: 978-954-9420-72-2
- Переводчик: Румен Руменов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя». Краткое содержание книги:
Рицарят тамплиер носи от Йерусалим знания и култура, които са предвестник на едно ново време за Европа. Но той усеща, че дебне война — въпрос на време е вражески род да поиска да си възвърна трона с помощта на съюзници отвън. Използвайки военния си опит и знания, Арн трябва да създаде и обучи армия, готова да се изправи срещу тях. И да положи основите на едно обединено кралство.
Той отвърна на целувките й, представяйки си, че са на осемнадесет години, и всичко вече стана по-лесно. Но пък и не толкова непосредствено както някога. Обхванат от странно чувство на отчаяние, той задържа устните си върху тези на Сесилия, внимателно полагайки мазолестата си ръка на една от гърдите й.
Сесилия си наложи да не се напряга, нито да изглежда уплашена. Но от известно време стискаше толкова силно очи, че главата й силно се завъртя от изпития алкохол. Изведнъж се видя принудена да се изтръгне от прегръдката му, да побегне надолу по стълбите и шумно да повърне.
Арн първо остана да лежи, сякаш парализиран от срам. Скоро обаче си даде сметка, че не може да остане така бездеен, докато любимата му страда. Скочи от леглото, отиде при Сесилия и я прегърна успокоително през рамо. После отвори външната врата и извика да донесат прясна вода.
Малко по-късно, двамата отново легнаха в леглото, освежени от студената вода, всеки с по една голяма стомна в ръка.
Сесилия дълго време не можа да се отърси от срама и избягваше погледа на любимия си. Той я утеши с ласки, после прихна да се смее и смехът му бе споделен.
— Имаме целия остатък от живота си да се научим да се любим както някога — каза той, галейки влажното й чело. — В манастира желанието за това бързо се изгубва. Също както и сред тамплиерите, защото водим монашески живот. Няма защо да бързаме да научим отново това, което някога правехме с голяма лекота.
— И без преди това да сме изпили бъчва вино и изяли цял вол — каза Сесилия.
— Вместо това да опитаме студената вода — отговори Арн и се засмя при спомена на една далечна мисъл, преминала през замъгления му от виното мозък.
Дори и да не разбра какво толкова смешно намира Арн в това да заменят виното с вода, Сесилия също прихна. И прегърнати, двамата известно време чистосърдечно продължиха да се смеят.
Късно на другата сутрин дванадесетте свидетели, със зачервени очи и несигурна крачка, дойдоха в стаята, точно според обичая. След като Арн стана от леглото, му връчиха едно копие, за да го метне навън през отвореното кръгло прозорче. Някой се пошегува с дрезгав глас, че разстоянието е толкова малко, че дори и Арн Магнусон не би пропуснал целта.
И той не я пропусна. Подаръкът от младоженеца за булката бе вече придобит и от този момент нататък Форшвик щеше завинаги да принадлежи на Сесилия и на наследниците й.
VII.
Празникът на свети Олаф отбелязваше идването на ново годишно време в Западна Готаланд. Обикновено тогава плевните бяха вече празни, а сенокосът, сега в разгара си, трябваше да приключи на празника на свети Лоран, дванадесет дни по-късно. Но през това необичайно топло лято реколтата стана по-рано и сеното бе вече прибрано. Бе изминал месец от сватбата на Арн и Сесилия и тя трябваше да се причести за трети път. Първият път беше на сутринта след първата брачна нощ, а вторият — седмица по-късно.
Сесилия си мислеше, че всички молитви на свещеника и всичката светена вода, с която той ще я поръси, не биха могли да я направят по-чиста, отколкото си беше преди. Дълбоко в себе си изпитваше срам, който не смееше да признае дори и пред самата себе си в редките моменти на самота и размисъл, изживени през този един месец във Форшвик. Смяташе за грях, че двамата с Арн не се бяха свързали плътски. Упрекваше себе си за това, но нямаше представа как би могла да промени това положение.
Колкото до Арн, той работеше като луд. Започваше ранни зори и Сесилия го виждаше съвсем за кратко на закуска и обяд. На свечеряване той слизаше до езерото, за да отмие с плуване потта и прахта от тялото си. Когато влезеше при нея в спалнята, бе вече съвсем тъмно и едва разменяха по някоя и друга дума, преди да потънат в дълбок сън.
Преживяваха особен период, изпълнен с трескава работа, за да посрещнат зимата. Имаше много хора, на които трябваше да се осигури подслон и най-вече на чужденците, които и представа си нямаха какво е северен студ. Ковачниците и стъкларската работилница трябваше да заработят преди настъпването на зимата, трябваше да се подсигурят храна и топли жилища. Арн притичваше от едно място на друго — да превози кола с дървени трупи, да помогне при издигането на стените или при строежа на новите сгради. Щом във Форшвик пристигнеха лодки, той тичаше да провери количеството докарани тухли.
Именно тухлите бяха основната причина за забавянето на строителните работи. След като напразно търсиха наоколо, намериха подходяща глина чак в отдалеченото блато Браксенбулет до Викен. Ниските и блатисти брегове на това пресъхващо езеро бяха от твърда и плътна глина. Оказа се обаче невъзможно да я карат до Форшвик по вода. Отпадна и възможността да я транспортират с корабите на Ерик заедно с другите стоки. Тогава Арн накара да построят временна тухларна на брега на блатото. Всяка лодка, която минаваше оттам, спираше и товареше скромно количество тухли. По обратния път лодките тръгваха натоварени с достатъчно бира и храна за онези, които изпълняваха тежката, мръсна и монотонна работа, каквато е производството на тухли.