Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

— Опитах се. През цялото това време съм си те представяла такъв, какъвто изглеждаше през онова лято, когато си бе пуснал дълги коси и те се вееха зад гърба ти при бързото галопиране. Никога не можах да си те представя по друг начин. Винаги се връщаше във въображението ми със същите тези черти, макар и по-стар всеки следващ път.

— Дълго време си спомнях лицето ти такова, каквото беше — косите ти, очите ти и всяка рижава луничка по носа ти. През годините съм се опитвал да си те представя различна — същата Сесилия, но по-възрастна. Не ми се отдаваше лесно и образът постепенно избледняваше. Когато те видях близо до Нес, разбрах, че си много по-красива, отколкото съм си те представял и в най-дръзките си мечти. Бръчките ти, тези твои бръчици около очите ти, те правят още по-хубава. Ах, как бих желал да ти кажа всичко това на франкски език! Прости ми, ако говоря недодялано на нашия език и думите ми трополят като груби дървени налъми.

— Думите са ти прекрасни и ги разбрах, въпреки че никога не съм чувала за думи, които да са като налъми — увери го тя и се засмя. Този смях дойде като облекчение и за двамата и ги накара да се засмеят вече едновременно.

Сесилия предпазливо се приближи до Арн в голямото легло.

— А моето лице? — попита Арн с въздишка на облекчение. — Понякога се опасявах, че заради тези рани и белези моята любима няма да може да ме разпознае, когато дойде моментът. Но не е така, нали?

— Познах те от хвърлей на стрела, още преди да съм видяла лицето ти — отговори бързо тя. — Достатъчно бе да те зърна само веднъж на коня, за да разбера, че идваш именно ти и никой друг. Не мога да намеря думи да опиша мига, в който те видях и познах, любими мой. Ах, колко е сладко, че мога да те наричам така!

— А уплаши ли се като видя лицето ми отблизо? — настоя да разбере Арн с широка усмивка, която прикриваше и известно безпокойство.

С другата си ръка, която досега криеше зад гърба си, тя погали мълчаливо големите бели белези.

— Ти каза, че душите ни са същите — напомни тя със сериозен тон. — Казват също, че очите са огледало на душата, а твоите са все така сини и нежни, както в спомените ми. Сарацините са те ранили, знаеш, че го виждам. Какво са моите бръчки около очите в сравнение с белезите от тези рани? С каква тиха сила грее лицето ти, любими! Какво ли не ми разказват раните ти за тази вечна борба със злото и за белезите, които носят единствено най-добрите, тези, чиято вяра е неуязвима? Ще вървя редом с теб с винаги гордо вдигната глава, защото няма по-красив мъж в цялото кралство.

Арн изглеждаше толкова трогнат от думите й, че тя усети, че няма да може отговори каквото и да е. Уплаши се да не би мълчанието отново да се настани между тях, наведе се към него, целуна го с изпръхнали от тази внезапна тревога устни първо по челото, после по бузата и накрая, затваряйки очи, потърси устата му.