Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Вторачвам се в нея и сърцето ми се изпълва с грозно предчувствие. Първо, естествено, си мисля за Магда — не мога да си представя какво е да изгубиш дома си, особено на нейната възраст. Но ще излъжа, ако кажа, че не свързвам загубата на галерията и с мен самата. Какво ще правя тогава? Ами самата галерия — какво ще стане с нея?
— Тази галерия не може да затвори! — провиквам се разпалено. — Просто не може!
И най-внезапно Магда се издига до всичките си сто и петдесет сантиметра, хваща двете ми ръце и ги вдига така, сякаш сме на някакъв протестен митинг, след което изкрещява:
— Ще дадем всичко от себе си, Лууузи! Ще дадем максимума си! Няма да ни победят! Няма да ни уплашат!
— О, ами… да — допълвам плахо.
— Засега не всичко още е изгубено. Има един съвсем нов и многообещаващ художник. Живее във Винярд, обаче си мисля, че ако успеем да си уредим среща с него, може би ще успеем да покажем и творбите му! Той е невероятен! Просто невероятен! И знам, че ще ни спаси!
И започва да размахва енергично ръце по така характерния за нея начин. Виждайки отново старата Магда, аз се изпълвам с радост и облекчение.
— Звучи ми добре — усмихвам се. Може пък да е права. Може би всичко ще бъде наред.
— О, да, ще бъде! — отговаря на мислите ми тя. Изпъва рамене, оправя тясната си рокля, приглажда назад косата си и си поема дълбоко въздух. — Окей, стига сълзи! Ирина би ме убила, ако беше жива! Щеше да каже: „Магда, защо се държиш като малко дете?!“ Все пак тя беше сестра близначка на майка ми, но за мен беше по-скоро като истинска майка!
Усмихвам се и се обръщам, за да се върна на мястото си, но после се сещам нещо.
— Ти не каза ли, че Ирина е била на деветдесет и шест?
— Почти на деветдесет и седем! — поправя ме гордо шефката ми.
Замислям се и изчислявам наум.
— А ти си родена през 1965 година — отбелязвам, спомняйки си кода на алармата. — Значи това означава… — Смръщвам се. Не може да е вярно. Очевидно някъде пак съм сбъркала в сметките. — Майка ти е била на петдесет и една, когато те е родила?! — възкликвам слисана.
— Ами… да — изчервява се Магда. Прочиства гърлото си, престорва се на точно толкова изненадана, колкото съм и аз, и допълва: — Лекарите направо не можели да повярват! Била съм истинско чудо на природата!
Двайсет и втора глава
Вечерта се прибирам към къщи, обаче не мога да престана да мисля за Магда. Въпреки внезапното й възвръщане на настроението и типичния оптимизъм, че галерията ще бъде спасена и всичко ще се нареди, аз не мога да не се притеснявам.
Вероятно това е от английското ми възпитание. От песимизма на северняка, с който съм била закърмена в Манчестър и който твърди, че ако нещо може да се обърка, то със сигурност ще се обърка. А може и да е заради обажданията от „ВИК“ и „Енергото“, с което ни предупреждават, че имаме неплатени фактури и че разполагаме с двайсет и един дена да ги платим, иначе ще бъдем изключени. Или може би е затова, че по-късно през деня, когато поглеждах Магда и когато тя не знаеше, че я гледам, забелязвах, че тя е все така бледа и много уплашена.
На път към нас се отбивам да си взема прането. След великото почистване през уикенда бях напълнила цял чувал с омачкани дрехи, които, заедно с няколко неща на Робин, бях отнесла в „Омекоти и сгъни“ — кварталната пералня. Много обичам тази пералня. Прилича на британските, но е доста по-различна от тях. Все едно да сравняваш „Астън Мартин“ с „Фиат Панда“ — и двете вършат една и съща работа, обаче едната го прави със свръхмодерно петзвездно обслужване, включващо не само прането, но и омекотителя, сгъването, гладенето и онзи неповторим аромат на свежо пране, който британските перални просто не могат да постигнат.
„Което си е направо невероятно, като се има предвид, че точно до тях има китайски ресторант“ — казвам си аз, докато вземам храна за вкъщи за мен и Робин.
— Вечерята пристигна! — провиквам се в мига, в който влизам в апартамента.
Но точно когато затръшвам вратата зад себе си, ме удря някакъв сладък, остър аромат. Какво става? Следвайки аромата, влизам в кухнята и я заварвам окъпана в светлина на свещи. Робин седи на масата, приведена над огромна книга с твърди корици и размерите на телефонен указател. В дясната си ръка държи горящ сноп градински чай и го размахва над главата си.
И като си помисля, че някога, когато се приберях вкъщи, заварвах съквартирантките си да гледат „Коронейшън Стрийт“!
Осъзнавайки присъствието ми, тя вдига глава към мен. Очите й блестят, косата й стърчи във всички посоки.