Гробовни тайни [bg]

Черно цилиндрично фенерче.

С малко усилие можех да го достигна. Нямаше как да знам дали не е счупено, но дори и да не беше, трябваше да успеем да се промъкнем покрай Монк, преди да се наложи да го използваме. Но в него се криеше известна надежда, а в момента имах нужда от нещо, за което да се заловя. Протегнах се напред докъдето ми стигаше ръката, като в същото време внимавах да не събудя Софи. Пръстите ми бяха само на сантиметри от фенерчето, когато усетих, че в помещението настъпи някаква промяна. Косата ми настръхна, като че ли във въздуха неочаквано се бе появило електричество.

Монк беше вперил поглед в мен.

Но не съвсем. Погледът му бе съсредоточен върху нещо встрани. Навлажних устата си и се опитах да измисля какво да кажа. Преди да направя каквото и да е, той, като при спазъм, извърна главата си надясно и устните му се извиха в гримаса.

След това започна да се смее.

Беше зловещ кикот, при който гърдите му като че ли вряха. Смехът стана по-силен и по-висок, докато накрая целите му рамене се разтресоха. Стреснах се, когато изведнъж замахна с юмрук и го заби в скалата до себе си. С нищо не показа, че изпитва болка. Докато продължаваше да се смее, стовари още веднъж юмрука си в скалата. И още веднъж.

Софи се размърда и неспокойно простена. Прегърнах я през рамото, за да я задържа неподвижна. Тя притихна, твърде изтощена, за да се събуди. Налудничавият смях на Монк постепенно спря. Очаквах във всеки момент да обърне към нас безжизнените си очи, но той като че ли изобщо не беше тук.

Когато смехът му окончателно затихна, дишането му стана по-спокойно и той започна отново да хрипти. Седеше неподвижно, от едната му ръка се стичаше кръв, устата му висеше отворена, като че ли бе дрогиран.

Господи! Нямах никаква представа какво му ставаше. Знаех, че Монк е неуравновесен, но това… това беше съвсем различно. Сякаш всичко бе станало неволно, като че ли той сам не съзнаваше какво се е случило. Може би в този момент не беше на себе си. Изведнъж се сетих нещо, което Роупър ми беше казал преди много години. „Снощи побеснял… Явно това е представата му за забавление, избухва след като загасят лампите. Затова пазачите го наричат «смехурко».“

Монк се раздвижи и започна да премигва, сякаш в момента се събуждаше. Разтресе го нов пристъп на кашлица. След като отмина, той прочисти гърло и се изхрачи на пода. Изглежда пристъпът го бе изтощил. Потърка лицето си с ръка — същата, с която бе блъскал по скалата. Намръщи се, когато видя кръвта по нея, и в следващия момент забеляза, че го наблюдавам.

— Какво си ме зяпнал?