Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Взираше се в подражанието на собственото си лице.

Взираше се в лицето на коронала.

Другите осмина жонгльори подскачаха и се мятаха в някакъв кошмарен танц, краката им се вдигаха високо и тупаха по земята, ръцете на лъжескандарите се размахваха и ги пляскаха отстрани, косите на ЛъжеСлийт и ЛъжеКарабела се развяваха буйно на нощния вятър, а фигурата на Валънтайн оставаше неподвижна, придобивайки ту едното, ту другото лице, и изведнъж всичко свърши; деветима метаморфи стояха в средата на кръга, протягайки ръце към публиката, а останалите пиуривари бяха на крака и изпълняваха същия див танц.

Представлението бе завършило. Продължавайки да танцуват, метаморфите се заизнизваха в нощта към сергиите и игрите на своето празненство.

Валънтайн, зашеметен, се извърна бавно и видя замръзналите, смаяни лица на другарите си. Челюстта на Залзан Кавол бе увиснала, ръцете му бяха отпуснати вяло надолу. Братята му стояха скупчени точно зад него, с разширени от изумление и душевен потрес очи. Слийт изглеждаше страшно блед; Карабела, обратно, с пламнали бузи, почти трескава. Валънтайн протегна ръка към тях. Залзан Кавол пристъпи напред, олюлявайки се замаян, като едва не се препъваше в собствените си крака. Скандарът исполин се спря на няколко стъпки от Валънтайн. Замига, облиза устни, сякаш се мъчеше да накара гласа си да заработи.

Най-после изрече с тънък, нелеп глас:

— Милорд…

Първо Залзан Кавол, а подир него и петимата му братя паднаха колебливо и неловко на колене. С треперещи ръце Залзан Кавол направи звездния знак; братята му сториха същото. И Слийт, и Карабела, и Виноркис, и Делиамбър — всички коленичиха. Юношата Шанамир с уплашен и смутен вид наблюдаваше Валънтайн със зяпнала уста. Той изглеждаше парализиран от смайване и изненада. И също коленичи бавно на земята.

Лизамон Хълтин кресна:

— Да не сте полудели всички?

— Коленичи да му отдадеш почит — заповяда й Слийт прегракнало. — Нали видя, жено! Той е короналът! Коленичи да му отдадеш почит!

— Короналът ли? — повтори тя объркана.

Валънтайн протегна ръце над тях с жест, изразяваш и успокоение, и благословия едновременно. Те бяха уплашени и от самия него, и от това, което току-що бе станало; той също беше уплашен, но страхът ту бързо минаваше и на негово място идеше сила, убеждение, увереност. Самото небе като че му крещеше: „Ти си лорд Валънтайн, който е бил коронал в замъка Връхни, и някой ден пак ще си възвърнеш замъка, ако се бориш за това.“ Сега през него протичаше силата на прежния му имперски ранг. Дори тук, в този дъжделив затънтен край, в този паянтов туземен град, тук, където потта от жонглирането още се стичаше по тялото му, тук, в тези груби, обикновени дрехи, Валънтайн се чувстваше такъв, какъвто е бил някога, и при все че не разбираше по какъв начин го бяха преобразили в сегашния му облик, вече не се съмняваше в истинността на посланията, които бе получил в сънищата си. И не изпитваше никакво угризение, никакъв срам, никакво притворство, загдето изумените му другари засвидетелстваха такова уважение към него.