И за Америка като за Америка

Читателят, който не обича Стайнбек, който по идеологически или други причини не може да му прости писмата до госпожа Алиша, или пък просто, ако не познава книгите му — може да прескочи тази глава. Той може, аз не мога… Защото човек не винаги пише книги за читателите си. Има чувства и усещания, които, и да иска, не може да държи само за себе си… Така и аз не мога да премълча своето пътуване до Кенъри Роуд. Не мога и не искам… Още повече, че извадих душата на домакините си още във Вашингтон. Като че някой подпали фитилче, пъхна го в пазвата ми, и рече: ще гориш чак докато идете там — до Кенъри Роуд. Не можех да си представя, че ще ида до Фриско, ще му оглеждам всичките прочути китайски, японски, гръцки и еврейски квартали, а няма да отвъртя още стотина мили и да ида там, където са живели живота си Док, Големия Джо, Дени, Пилон, където са развявали палавите си роклички момичетата от «Мечешкото знаме», където е бил китаецът Ли с магазина си, и където често е идвал самият Джон Стайнбек… И те, и аз самият, който в най-любопитни младини чрез тях познах Америка.

Странни са тези усещания у човека и не винаги достъпни за нашите вездесъщи материалистически обяснения на всички и всичко. Как ли не съм си я представял тази улица «Консервна», как ли не съм виждал във фантазията си лабораторията на Док и самия него. Как ли не са ми се явявали тези, ден работещи, два отмарящи в странни палавости момчета от улица «Консервна»… И къщата, в която спят, и добродушните им хитроумия — как да минат Ли, китаеца, и разходката с форда, на който работи само задната скорост… О, това е една цяла Америка, която съм обичал толкова много. Без при това да зная защо…

В Монтърей навлизам късно вечерта. Видях табела, която ми посочи, че скоро ще ме срещнат улиците му… Уж градче като градче, не е голямо — ситито му я държи тридесетина хиляди души, я не. Ала едно градче, което е влезнало в литературата и е обиколило чрез книгите на своя знаменит разказвач де що има паланки и хора, обичащи да четат, вече не може да бъде просто градче… И след петдесетте години, когато излизат книгите на Стайнбек, това вече не е същият Монтърей. Той става друг…

Вечерта го крие от мене… Гледам номера на улицата, на която трябва да е хотелът ми, а пред мене стрелка — ще ме разчекне. Действа ми като мълния… Вляво именно на стрелката е написано — Кенъри Роуд… Трябва да завия надясно, а ръката, сърцето, душата дърпат наляво… Защото ето я, до нея съм, ха отпусна кормилото и газта, и след броени минути съм там… Изкушението е страшна сила и аз проявявам всичката си воля да не му се подчиня, и да отложа тази радост и ситост на душата за утре… Какво ще видя сега, защо да бързам?… Надясно, като надясно… Ала аз ли няма да се объркам в един Монтърей, като гледам номера на улицата, която търся, а в душата ми се надвикват имената Кенъри Роуд, Салинас, Пилон, Док… Обърках се, както пише по книгите… Минах някакво осветено пространство, наближих го, ясно е, че ще побългаря вечерта… Да видим кого ще питам сега къде съм и накъде трябва да вървя… Улиците са широки, къщите на градчето ниски. И както е навсякъде в Америка, в единадесет часа вечерта няма да намериш любовни двойки или пийнали веселяци да се прибират от кръчмите, та да ги попиташ за това, което ти трябва…