И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Бъркам смутено из куфарчето си, напипвам в него едно българско глинено цървулче и го подавам на стареца. Американците, и най-богатите, се трогват от най-никаквото подаръче. В нето те виждат човещина…
Старецът взема цървулчето и чак сега ме пита от коя страна идвам…
— От България — казвам този път без страхове…
— Не зная къде е вашата страна, сър… Малко съм учил…
— Искам да ви питам още нещо — казвам и целият съм в смут… — Вие сигурно сте от малкото хора, които знаят къде точно е била лабораторията на Док?… И имало ли е въобще такава… Или това си го е измислил Стайнбек…
— Имаше — казва без колебание старецът. — И още я има…
При тези думи потръпвам…
— Не казвам къде е — добавя старецът. — Тъй съм се разбрал със собственика й… Аз съм най-старият човек тук, след като Док умря. Купувачът — Саймънс, ме помоли да мълча… Ала на вас ще кажа: там сега е частен клуб… Отвън си е същата, както беше по времето на Док. Виж, вътре… Затова не казвам къде е, да не се трупат хората!…
Старецът и аз сме застанали прави на улица «Консервна», пред някогашната бакалничка на Ли, вляво от нас — на стотина метра — е аквариумът, още на стотина метра от другата страна — улица «Консервна» свършва… Къде може да е била лабораторията на Док?
Старецът вдига патерицата си и ми посочва дървена барачка, с малка стълба, също тъй дървена отвън… Невзрачна, като всички тези запустели фабрични халета, които започват зад гърба й…
— Сега там няма никой — казва старецът. — Саймънс и приятелите му се събират към пет часа… Идете…
Лабораторията на Док е просто през улицата, препълнена с нищо незнаещи и нищо неподозиращи туристи като мене. Отивам до евтината дървена обковка на барачката, попипвам я с пръст и целият треперя. Защо? Тъй силно ли е врязана в душата ми, с времето и хората, които описва Стайнбек? Откъртвам тресчица и като крадец се оглеждам — видя ли ме някой, после се качвам по стълбата, също стара и скърцаща… Тук, по нея са минавали Големият Джо Портъджи, Дени, Пилон, Док, Стайнбек… Кога съвсем трезви, кога…
Тази някогашна лаборатория! Навеждам се през прозорчето, виждам столове, масички, в дъното билярд… И онова, което не го виждам, е навярно барче. Частен клуб. Не ми е удобно да разпитвам повече стареца — кой идва тук, какво правят посетителите. Пък и има ли то някакво значение… Попипвам старата дръжка на вратата, същата, както си е била през петдесетте години, слизам бавно и трудно по късата и ниска стълбица… Задържам ръка на дървените перила и усещам как протичат далечните светове на времето…
Не се връщам обратно по улица «Консервна». Попих, каквото можах, турих в душата си, каквото успях… Като стигнах края на улицата, се обърнах. И без да зная защо — и досега нямам обяснение на деянието си, — прекръстих се… Старецът беше заел отново мястото си пред бакалията — махнах му с ръка — той не ме видя…
Същия ден, когато попътувах около час по широките пътища и сред зелените хълмове на Калифорния, стигнах Салинас… Салинас е родният град на Стайнбек… Тук на всяка улица има табелка, сочеща къщата на Стайнбек… Салинас е много широко по територия селскостопанско градче. Поради което прилича на голямо село. И улиците му широки, и зелените площи покрай тях още по-широки, и дворовете, и неоградените къщи… Стайнбековата къща намирам по-лесно, отколкото снощи хотела си в Монтърей… Тя е масивно строена, всъщност тя е европейска къща. Даже бих казал — българска къща на два етажа. Сега се използва за нещо като ресторантче. За моя голяма изненада. А за мое голямо съжаление, когато пристигнахме, то се оказва вече затворено!… В това ресторантче работят доброволки. Женици от Салинас, бивши учителки… Те готвят, сервират, а заплащането от клиентите е минимално. Никой не печели от това ресторантче, никой не слага пара в джоба си. Каквото изкарат, отива за поддържането на къщата. Общината не се е бръкнала и на шега… А Стайнбек толкова нашироко разнесе името й. Цялата къща се крепи на труда, на доброволния труд и на свободното време на тези женици, които сега метяха, а преди малко бяха готвили. Които са посрещали и изпращали такива като мене, разказвайки им в коя стая е била спалнята на Стайнбекови, къде кухнята… В Америка, това е една колкото добра, толкова и недотам добра действителност.
— Мога ли да видя кухнята?
— Разбира се, господине…
Кухнята е голяма, колкото една нашенска гарсониера, има подземия за хранителни продукти. Отивам и там… Ето гостната, в която семейството е обядвало… Имало е няколко слуги… Ето в тази стая са спали…
— А мебелите? — питам.