И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
— Защо в тая работа с кафето чак дотам сте се увлекли? — питам. — Ние в Европа не му ли жулнем до 10 часа сутринта две кафенца, от ячки по-ячки, и следобед още две, деня за нищо го нямаме. Да оправи недоспиването, махмурлука, да прогоним умората от блъскането в трамвая, от висенето по опашки, от политическите страсти, от нямането!…
— Кафето е опиат — отговарят ми толкова единодушно, като че американците са изкарали висшата партийна школа в България.
— И поради това го продавате толкова разредено?
— Поради това — отговарят ми…
Е, има изключения… В Сан Франциско един неделен ден така ми се пиеше кафе, че влизах поне в пет хотела. Във фоайетата на много от хотелите в Америка има барчета с безплатно кафе… Все с надеждата, че поне в един от тях ще ми замирише на истинско кафе и все питах — еспресо, моля, да имате?…
Еспресо може да се намери, но далеч не на всяка улица, още по-малко във всяко кафене… Като ме видяха, че съм европеец, следователно — мога да се тровя колкото си искам, напътиха ме. На еди-коя си улица, на еди-кой си номер, имало един италианец, при него можело да се изпие чашка… Извървях ги пеша тия десетина километра, като едно нищо, но кафенето го намерих… Италианецът, като всеки италианец, се оказа приказлив, че и веселяк. Дъщеря му пък, едно двайсетинагодишно италианче — съвсем. То ми наля кафето, то ми стопли очите. Пак благославях европата.
… Та тъй: тича Америка — и рано сутрин, и в десет часа преди обяд, и в обедната почивка, и рано следобед, и вечер, и късно вечер… Тича за здраве. Вманиачена чак.
Не пуши Америка — ни в самолетите, ни в ресторантите, ни на улицата пак за здраве… И в това отношение се вманиачила.
Не пие алкохол Америка. Кафе не ти дава като хората…
Е, за какво ти е това здраве тогава, като няма е какво да го провериш здраве ли е, или не?…
И за какво ти е това щастие, ако въобще е, щастие…?, ще кажем ние, европейците.
XI
Кога тръгнах за Сан Франциско, а още не съм преполовил пътя. Колоната, в която се движа, ме натиска ту отдясно, ту отляво. Оставям американските шофьори да си карат, както искат, за мене е по-важно да гледам. До мене е придружителката ми, и когато изкачвам един баир, тя ми посочва вдясно от пътя. Доста далече се вижда голяма вила, или замък. Оттук не мога да определя архитектурата.
— Това е къщата — казва тя, — която бащата на Патриция Хърст й построи преди година. Не може да не сте чувал за аферите около нея, вестниците много шум вдигнаха…
Патриция Хърст, Патриша, както я наричаха. Помните ли я? Колко писане изписаха и нашите вестници тогава: докъде докарва капитализмът хората, каква омраза вече е узряла у младите, че дъщерите се изправят срещу бащите. За тази Патриша писахме като за първа наша братовчедка. Тя, дъщерята на един от най-богатите хора в Америка, влезнала в банда — от презрение към обществото. Имаше съд, после затвор. Такива американците, онакива — но щом има нарушение на закона, може и на Хърст дъщерята да си — има съд. А момичето беше много младо, много хубаво, и много предизвикващо обществото… Патриша, като всяка мода мина и замина. Излежа си присъдата, излезе от затвора, ожени се… Вярвам, сега поне три деца е отгледала…
Това възпоминание за Патриция идва неочаквано и паметта ми и също така бързо отминава, като ми оставя познатото нагорчаване за българския интелигентска или полуинтелигентски гений, който най обича да плаче над чужд гроб, да дава съвети, да слага тежки резолюции — един от най-достъпните начини да се приобщава към големия свят.
Не е ли това отново комплексът на малкия човек, на малкия дух и на малката държава? Да се поизрепчи, да оплюе, та така да се почувства поне равна с тях, ако не и повече. Мисля, че това е и едно от обясненията, защо в нашите български нрави има колкото завист, толкова и «Кой бе, оня ли…»! С това «оня ли» ние с най-голяма лекота посягаме и на хора, и на събития от историята си, и на памет, и на паметници, и на минало. Да снижим тях, за да изглеждаме по-висши ние…
Замъкът, или къщата, остава назад, пред мен идват нови хълмове на Калифорния. Набола е вече зелена трева. Тук-там виждам ранча. Едно ранчо, двеста-триста декара, оградено, пълно с крави от породата «Джързи» — давали висококачествено месо. В средата на ранчото няколко постройки, между постройките на слънцето лъщят коли, кабините на камиони… Конете и кравите обаче преобладават сред другата стока. На едно място видях ферма за лами. След нея хълмовете започват да се снижават, Калифорния се заравнява, пътят се галне някъде край океана, после пак се свие нагоре и навътре, между меките хълбоци на тая благословена земя, и като изстрелян се вдига на две хиляди метра височина. Минаваме край едно ранчо, в което орат… Мирише на земя. Тая миризма ще я усетя след десетина дни, когато от този, див някога Запад, ще прелетя навътре в страната, където са щатите Илинойс и Индиана. Там някъде в градчето Тера Хота… Там ще се нагледам на ферми, на богата земя, на хора, които обичат тази земя…