И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Никъде гуреливи места, занемарени, или недай боже — запустели… А колко такива земи вече има в България. Май че те първи съобщават на човека за болката на природата — появи ли се изоставена, закоравяла земя, държавата не е в ред!
Кой да чуе болката на българската земя?…
Високоговорителите на НДК, където правеше конгресите си Партията, бяха по-силни от нейните гласове.
Като че ли сега, през тази ранна пролет, на Калифорнийската земя й е по-драго, отколкото дори на хората, че се е пукнала вече пролетта и хилядите крави, които се виждат, докъдето окото стига, с такава наслада чоплят прясната тревица, че човек като едното нищо може да им завиди… Преобладава дъбът, който тук е вечно зелен… На няколко места видях летища — за частните самолети на фермерите. Някои от тях в момента летяха — над мене, встрани, вдигат се, спускат се, играят си с небето и със земята! И с всичко, когато човек докара работите си до собствен самолет!
Богата е Калифорния, океанът й океан, заливите й заливи, земята й земя. И спокойствието й — спокойствие. Отвред иде сила, вечност, вяра, че тази земя може да носи само добро… Че това богатство, което господ го е струпал тука, е само за добри и трудолюбиви хора… Нагазваме в някои от хълмовете с лозя. Каква подредена е тази изба на Америка… Калифорния бие, та се къса, Франция по качествата на своето «Каберне», «Бордо», «Божоле»… Каквито вина зная от Франция, същите, няколко дни след като стигна във Фриско, ще ги видя да се продават в тамошните магазини. Само че, произведени в Калифорния…
В околностите на градчето Сонома, недалеч от Сан Франциско, пътят ми отбива към една от стотиците тукашни изби. Беше неделен ден, спокоен ден. Американците идват насам из лозята, ходят си на гости, обядват на открито… И посещават изби като тази, в която отивам и аз. Такива подредени лозя, като че бяха не лозя, а градини — мисля, че не съм виждал. Стоя захласнат — как всеки стрък е обработен, окопан, боядисан с вар, окачен на тел — така у нас се прави само когато телевизията или Тодор Живков ще ходи на посещение в лозята. Такъв стрък какво грозде може да даде! От такова грозде какво вино може да стане!
Преди да стигна до виното, отбивам, за да мине дълга редица от коли.
Американски развлечения. Това са, както разбирам след малко, само фордове стари модели — от 1930 до 1940 година, запазени, гледани, лъснати…
Ето ти я и оная някогашна Америка — колите са малко нещо смешни, малко нещо демоде, малко нещо старчета и бабки. Но от тях се излъчва сила, здравина и не зная защо така го почувствувах — жажда. Жажда да живеят колкото се може по-красиво и по-дълго.
Оная Америка, в лицето на тия лъснати като годени цигани фордове, сега служи за неделни развлечения не на някогашните си собственици, дай боже да са още живи и здрави. Младежта в Америка е намерила в тях своето «ретро».
Другаде отбих от пътя, за да ме отмине модата на петдесетина шевролета, един и същи модел, само че задните гуми на всичките бяха подменени с по-малки, така, че колите изглеждаха като клекнали жаби, готови всеки миг да подскочат…
И в тях имаше седемнадесет-осемнадесетгодишни юнаци, които, обикаляйки малките градчета около Чикаго, прекарваха уикенда си…
Пътуваме по «Намбър уан»…
Жената отново ми показва нещо в далечината… Слабо виждам… Наистина е далече. Мержелее ми се китка дървета. В един много хубав валог, недалеч от океана, сивеят сгради…
— Знаеш ли какво е това — пита тя…
— Откъде ще зная?
— Това е ранчото на Рейгън!!!
И за това ранчо много писаха едно време нашите вестници. И доста ирония падна, доколкото помня…
Ние си имахме вече къде-къде по-успели овчари, дърводелци и онова, което беше особено престижно за бъдещите политически мъже на България — печатарски работници…
С тях ще се мери някакъв си американски актьор!
Вглеждам се в далечината дали пък няма да видя този не преуспял артист, да дои някоя крава…
Ала и да я дои, толкова е далече, че няма да ми стигнат очите дотам…