И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Осветеното място е корт… Чуваш ли, Джон, твоите бачкатори от консервните фабрики са родили през петдесетте години синове и щерки. И те си имат вече синове и щерки и ето ги, на — тенис играят… Намалявам, ще ми се някое превелико откритие да направя, за големи социални промени от петдесетте години досега, но този път се озаптявам. В България от социални изводи вече не можем да си вържем гащите. Барем тук да си трая… Ще си трая, ама става вече петнадесет минути въртя кормилото — ни улицата, която търся, ни човек… А тия там няма да си оставят ракетите и да тръгнат да ме водят към хотела. Макар че в Америка това е напълно в реда на нещата.
И ето къщичка, пред къщичката човек, пуши цигара. Насочвам колата към него.
Ризата на човека е чиста, ала това не са ръце, които са държали ракета… Хванал е фаса с два пръста — палец и показалец, и го пуши точно както нашенски работник, от времето, когато парите не стигаха за повече от една кариочка (ако читателят ги помни). Той пуска цигарата в краката си, понечва да я стъпче, но се сеща нещо, навежда се и я вдига, като се оглежда къде да я хвърли…
Това явно е работник и аз не зная защо ми става много близък този човек. Не ще да иде това чувство от прославеното единство на българската интелигенция с работническата класа. По-скоро тон много прилича да е от хората на Стайнбек… Човекът се навежда към мене и ми обяснява подробно и внимателно къде да завия, къде да хвана наляво… Приказва ми, ала пак вади цигарите и пали нова. До него борбата срещу тютюнопушенето не е стигнала…
Този човек внезапно и властно ми върна представата, че това е той — Монтърей, работническият град, на барабите от консервните фабрики, на хората, идващи от далечините на океана с товарни кораби да докарат риба, ако местните рибари не са си уловили, и да откарат изработеното…
На кое българско градче прилича Монтърей?… На Созопол, ако в Созопол имаше консервни фабрики, и ако в Монтърей имаше толкова летовници. И ако Созопол не беше така струпан край брега, а пръснат и към вътрешността…
След още два-три престоя по близките бензиностанции, много от които работят цяла нощ — напипвам хотелчето. Точно хотелче е. Ниско, като буква Ш, са разположени стаичките и администрацията му… Плащаш на администрацията, която се е постарала и тук, в тази дълбока провинция, да направи така, че на човека да му е хубаво, палната е камина във фоайето, около камината топли кости двойка старци, оттук се влиза в ресторантчето. В ресторанта има барче, на барчето — една-две девойки, на масичките наоколо са насядали други — дали са шофьори кавалерите им, дали са моряци, дали са такива като мене, не зная… Вижда се с просто око, както може да се види във всеки, български ресторант, че момичетата са тукашни, а мъжете са само за една нощ. Което ще стане видно за уморените ми очи още след малко, когато ще направя опит да заспя под взривовете на силен женски смях, на течащи душове и на скърцащи легла, които, както е в нашите панели, ме обграждат с недвусмислени шумове от всички страни…
Така е… Като се е писала Америка толкова целомъдрена, че е закрила такива достолепни пристанища на човешката душица като «Мечешкото знаме», описано толкова топло и с дълбоко почитание към труда на онези момичета, от не толкова стария тогава Джон… сега ще им скърцат креватите, ще им плющят душовете…
Не… не мога да заспя. И не само по причина на момичетата и на шофьорския свят, който използва вечерта, да вкуси малко местна любов… Не, възбудена ми е душата, че съм в този град, където Стайнбек написа вечни страници. Може би дори в това хотелче да е отсядал, може да е идвал дотук на разходка в събота и неделя — неговото родно градче Салинас е на един поглед място… Въз въздуха усещам миризма на рибни консерви и застанал на прозореца на едноетажното хотелче, търся в нощта отиващи или връщащи се работници, все ми се счува глъчка на излизащите от смяна хора… Ала не, не ги чувам. Виждам само крайбрежната ивица от лампи и зная, че оттам нататък е водата — дълга, равна, спокойна. И много голяма, в сравнение с това малко и велико градче, обезсмъртено от Джон Стайнбек.