Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Виждащата ръка
Фини капчици роса, осветени от утринното слънце, блестяха по цветовете и листата на орхидеите. Керванът потегли отново на път. През нощта нямаше никакви произшествия, като се изключи пристигането на нови пратеници. Така че дружината вече наброяваше триста души. Наистина си струваше да се види тази колона от тъй различни същества.
Колкото повече навлизаха в Гората от орхидеи, толкова по-невероятни форми и багри придобиваха цветовете й. Скоро рицарите Хикрион, Хисбалд и Хидорн установиха, че тяхното безпокойство, накарало ги да поставят постове, не е било съвсем неоснователно. Много от тези растения бяха хищници. Големината им позволяваше да нагълтат цяло теле. Наистина орхидеите не можеха сами да се движат дотолкова постовете бяха ненужни, — но ако някой се допреше до тях, те го сграбчваха като с железни клещи. На няколко пъти рицарите трябваше с мечовете си да освободят ръката или крака на някой спътник, като за тая цел накълцваха на парчета целия цвят.
Бастиан яздеше Иха и непрекъснато бе обграден от всевъзможни фантазийски същества, които искаха да му направят впечатление или най-малкото да го зърнат. Но Бастиан яздеше мълчаливо, а лицето му дори не трепваше. В него се бе събудило ново желание, което за първи път го правеше навъсен и дори недостижим.
Макар и да се помириха, имаше нещо в поведението на Атрею и Фухур, което много го дразнеше. Те се отнасяха към него като към невръстно дете, за което се чувстват отговорни и трябва да го бавят и поучават. Ако правилно си спомняше, това започна още от първата им среща. От къде на къде си го позволяваха? Явно нещо ги караше да мислят, че го превъзхождат. Макар че всъщност му желаеха доброто. Несъмнено Атрею и Фухур го смятаха за безобидно момче, което се нуждае от закрила. Но това не му се нравеше, да, наистина не му се нравеше! Той не беше така безобиден! Те ще видят! Искаше да бъде опасен, опасен и да всява страх! Човек, пред когото другите да треперят… дори Фухур и Атрею.
Синият арабски дух — той между другото се казваше Илуан — си проправи път сред тълпата около Бастиан и се поклони, скръстил ръце на гърдите си.
Бастиан спря.
— Какво има, Илуан? Говори!
— Господарю — каза арабският дух с орловия си глас, — поослушах се сред новодошлите ни спътници. Някои от тях твърдят, че познават тази местност и знаят накъде се движим. Те всички треперят от страх, господарю.
— Защо? Какво й е на местността?
— Господарю, тази гора от орхидеи хищници се нарича градината Оглайс и принадлежи на вълшебния замък Хорок, или Виждащата ръка, както още го наричат. Там живее най-голямата и зла магьосница на Фантазия. Казва се Ксайде.
— Добре — отвърна Бастиан. — Кажи на страхливците да се успокоят. Аз съм с тях.
Илуан се поклони още веднъж и се отдалечи.
Малко по-късно Фухур и Атрею, които бяха летели напред, се приземиха до Бастиан. Колоната спря за обедна почивка.
— Не знам какво да мисля — започна Атрею. — На три до четири часа път от нас насред Гората от орхидеи видяхме сграда, която прилича на голяма ръка, стърчаща от земята. Прави зловещо впечатление. Ако продължим в същата посока, ще излезем точно там.
Бастиан им разказа какво бе научил междувременно от Илуан.
— В такъв случай е по-разумно да променим посоката, какво ще кажеш? — предложи Атрею.
— Не — отговори Бастиан.
— Но защо да се срещаме с Ксайде? По-добре е да избегнем всякаква среща с нея.
— Има причина — каза Бастиан.
— Каква е?
— Защото искам — рече Бастиан.
Атрею замълча и го изгледа учудено. Те не продължиха разговора, тъй като от всички страни се тълпяха фантазийци, за да видят Бастиан.
Но след като се наобядваха, Атрею се върна и предложи на Бастиан с привидно безразличен тон:
— Не ти ли се иска да полетим заедно върху Фухур?
Бастиан разбра, че на Атрею нещо му тежи на сърцето. Те се хвърлиха върху гърба на Дракона на щастието, Атрею — отпред, а Бастиан — зад него, и се издигнаха в небето. За първи път летяха заедно.
Веднага щом се отдалечиха така, че другите да не могат да чуят, Атрею каза:
— Сега е трудно да се говори с теб насаме, но ние непременно трябва да обсъдим нещо, Бастиан.
— Така си и мислех — отвърна Бастиан, усмихвайки се, — какво има?
— Кажи ми — започна Атрею колебливо, — това, че попаднахме тук и се движим към вещицата… да не би да е свързано с някое ново твое желание?