Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Скрити зад растенията, те се приближиха до замъка. Пред голямата входна врата стояха на пост десетима бронирани великани. До всеки от ярко осветените прозорци бе изправен по един от тях. Сенките им изпъкваха черни, неподвижни и застрашителни.
Замъкът Хорок се намираше на малко възвишение, по което нямаше орхидеи, както беше в гъстата гора наоколо. Сградата наистина приличаше на огромна ръка, която се подава от земята. Всеки от пръстите беше кула, а палецът се издигаше като еркер, който също завършваше с кула. Зданието имаше много етажи, всяка фаланга на пръстите образуваше нов, а прозорците имаха формата на светещи очи, които се взират във всички посоки. Не случайно се наричаше Виждащата ръка.
— Трябва да открием къде се намират пленниците — прошепна Бастиан в ухото на Атрею.
Атрею кимна и направи знак на Бастиан да мълчи и да остане при Фухур. След това запълзя по корем, без да издава никакъв шум. Мина доста време, преди да се върне.
— Обиколих целия замък — каза той шепнешком, — само този вход е. Но го охраняват много добре. Горе, на върха на средния пръст, открих капандура, при която май няма брониран великан. Ала ако прелетим с Фухур натам, непременно ще ни видят. Пленниците вероятно са в подземията — чух продължителен писък от болка, идващ някъде отдолу.
Бастиан мисли известно време трескаво и после прошепна:
— Ще се опитам да достигна тази капандура. Междувременно ти и Фухур отклонявайте вниманието на пазачите. Направете нещо, което да ги накара да помислят, че ще нападнем входната врата. Трябва да подлъжете всички тук. Но само да ги подлъжете, нали разбираш? Не влизайте в бой. През това време аз ще се опитам да се покатеря от задната страна на ръката. Заблуждавайте тези дяволи колкото може по-дълго. Но никакви рискове! След няколко минути започвайте!
Атрею кимна и стисна ръката му.
Тогава Бастиан свали сребърната мантия и потъна в тъмнината. Промъкна се, като заобиколи отдалече сградата. Едва бе достигнал обратната й страна, когато чу как Атрею извика високо:
— Ей, вие! Познавате ли Бастиан Балтазар Букс, Спасителя на Фантазия? Той дойде не да моли Ксайде за милост, а да й даде последна възможност да пусне пленниците. Ако се покаже благоразумие, ще я остави да води недостойния си живот!
Бастиан едва успя да погледне от гъсталака, какво става зад ъгъла на замъка. Атрею бе наметнал сърмената мантия на раменете си, а синкавочерните му коси бяха вдигнати нагоре като тюрбан. Който не ги познаваше добре, положително нямаше да открие никаква разлика между двамата.
Черните бронирани великани май не знаеха какво да правят. Но това продължи само миг. После побягнаха към Атрею и металният тропот на краката им отекна в тъмнината. Раздвижиха се и сенките край прозорците, те напуснаха постовете си, за да видят какво става. Други се тълпяха на входната врата. Когато първите почти достигнаха до Атрею, той избяга като невестулка и в следващия момент отново се появи над главите им, яхнал Фухур. Бронираните великани започнаха да размахват мечовете си във въздуха и да подскачат, но не можеха да го достигнат.
Бастиан се стрелна като светкавица към замъка и се закатери по фасадата. На места можеше да се хване за первазите на прозорците и издатините в стената, но по-често трябваше да се държи само с върховете на пръстите си. Той се катереше все по-високо и по-високо, веднъж стената дори се изрони на мястото, където се бе опрял с крак, и няколко секунди той вися на една ръка, но после се издърпа и успя да се хване и с другата ръка. Продължи да се катери нагоре. Когато най-сетне достигна кулите, започна да напредва по-бързо, защото разстоянието между тях беше толкова малко, че можеше да се опира на тях и така да се избутва нагоре.
Накрая се добра до капандурата и се пъхна в нея. Действително в тая стаичка, кой знае защо, нямаше пазач. Той отвори вратата и видя тясна вита стълба. Започна безшумно да слиза надолу. Когато стигна долния етаж, видя, че пред прозореца стоят двама черни пазачи и мълчаливо гледат какво става долу. Успя да мине бързо покрай тях, без да го забележат.
Продължи да се промъква по други стълби, през проходи и коридори. Едно беше ясно — бронираните великани може да бяха непобедими, но като пазачи нищо не струваха.
Накрая се добра до подземието. Веднага го почувства по миризмата на спарено и мухъл и по студа, който го лъхна оттам. За щастие пазачите тук явно бяха избягали до един нагоре, за да хванат мнимия Бастиан Балтазар Букс. Във всеки случай нямаше никого от тях. Факлите по стените горяха и осветяваха пътя му. Слизаше все по-надолу и по-надолу. Стори му се, че под земята има толкова етажи, колкото и над нея. Най-сетне достигна най-долния и ето че видя пред себе си тъмницата, в която гниеха Хикрион, Хисбалд и Хидорн. Гледката беше печална.