Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
В този момент група венецианци, които бяха напуснали постовете си при Влахернския палат, ни застигнаха. Джустиниани им нареди да се върнат, но те отвърнаха, че се подчиняват само на венецианския байло, който беше препуснал към пристанището, за да посрещне сина си, и им беше заповядал да се присъединят към него в пълно въоръжение.
Спорът обаче беше прекъснат, когато в безмълвен ужас обърнахме очите си към брега на Пера. Там агаряните караха пленените моряци да коленичат. Зачаткаха ятагани. Кръв обагри земята. Но и това не беше достатъчно. Редица заострени колове бяха въздигнати и обезглавените трупове бяха набучени на тях, след което отсечените глави, с разкривени в гримаса лица, бяха поставени отгоре. Много от нас закриха в ужас очи. Венецианците плачеха от злоба. Една жена започна да повръща и заслиза от стената.
Жертвите бяха многобройни, първите вече стояха набучени на коловете с отцеждаща се кръв, останалите чакаха реда на своята екзекуция. Нито един не беше пощаден. А когато слънцето се издигна високо на небето, четиридесет окървавени трупа се възправяха на брега с отрязани глави, които викаха за отмъщение, въпреки че устите им бяха безмълвни.
Тогава Джустиниани рече:
— Едва ли са останали много венецианци, които след всичко това желаят да погостуват на турците.
Гребни лодки, пълни с мъже, чиито оръжия лъскаха на слънцето, се приближаваха от корабите към брега. Джустиниани ги наблюдаваше със сключени вежди. — Какво е това? — подозрително изрече той.
Зад себе си чухме шум от чаткащи копита. Венецианският байло ни задмина в бесен галоп, забравил за възрастта си и прекомерната си дебелина. Подире му препускаше неговият син с гол меч в ръка и доспехи, изцапани в кръв.
— След нас, венецианци! — викаха те. — Докарайте пленниците!
Джустиниани напразно търсеше кон, след което се успокои и каза:
— Все едно, не мога да отделя войниците си от техните постове край Свети Романовата порта. Нека този срам падне върху венецианците. Ти беше свидетел на това как те изоставиха два от своите кораби и побягнаха в паника.
Не след дълго ожесточените венецианци, войници и моряци наедно, се завърнаха, карайки пред себе си с удари и ритници турски военнопленници, които бяха взели от кулите и подземията. Някои бяха попаднали в плен преди започването на обсадата, но повечето по време на агарянските нападения близо до Свети Роман и другаде по стените. Много от тях бяха тежко ранени и трудно се придвижваха. За около час повече от триста пленника бяха подредени на пристанищната стена. Някои от тях бяха в толкова окаяно състояние, че се сгромолясваха на земята. От време на време някои от оградилите ги венецианци се приближаваше, удряше ги с юмрук в лицата, риташе ги в слабините или просто замахваше напосоки с меча си по някой от турците, които в своя предсмъртен ужас се опитваха да призоват на помощ Аллаха.
— Ще се оплача на императора! — кресна Джустиниани към венецианците. — Това са мои пленници!
На което те закрещяха в отговор:
— Затваряй си устата, проклети генуезецо, да не провиснеш и ти на стената!
Венецианците наброяваха няколко стотин и всички бяха въоръжени до зъби. Протостраторът видя, че нищо не можеше да направи и че собственият му живот беше в опасност. Той се приближи до венецианския байло и се опита да преговаря, казвайки:
— Това, що генуезците от Пера извършиха, е смъртен грях, но аз нямам пръст в тази работа. Ние тук заедно се бием за защитата на християнството и за прославата на Бога. Нищо няма да постигнем, ако погубите тези нещастници, много от които са смели воини, паднали в плен чак след като са били тежко ранени. Напротив. Това е глупаво защото след този акт нито един османлия няма да посмее да се предаде, ами ще се бие до последен дъх.
Байлото отвърна гневно с пяна на устата:
— Кръвта на нашите братя и роднини все още се стича там, а ти, мръсен генуезецо, се осмеляваш да се застъпваш за турците. Да не би да очакваш откуп за тях? Да, генуезецът е готов и майка си да продаде, стига да й вземе добра цена! Ела, ние ще купим твоите пленници на прилична цена. Дръж!
Той откъсна кесията от пояса си и презрително я хвърли в краката на Джустиниани. Протостраторът пребледня, но се овладя, обърна се и ме помоли да го последвам.
Венецианците бяха започнали да бесят пленниците по гредите на бойниците и между зъберите на стената, точно срещу мястото, където бяха обезглавени техните сънародници. Бесеха и ранените — общо двеста и четиридесет пленника — по шест за всеки убит венецианец. Моряците не се срамуваха да изпълняват ролята на палачи. Дори синът на венецианския байло собственоръчно обеси един от ранените.