Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Нощта беше тревожно тиха. Само водата под краката ни черна се плискаше кротко. Откъм турските кораби не се чуваше нищо. Само откъм върха на Галата ярко светеше сигналният огън. Напрягайки зрението си, с труд успях да различа сенките на плъзгащи се по водата кораби, след което всичко избухна. Блясъците от топовните изстрели по отсрещния бряг заслепиха очите ми. Каменни гюллета се впиваха в дъбови бордове и само за миг нощта се изпълни със страхотен гръм и трясък. Пламнаха факли и гръцки огън на талази засвистя по повърхността на водата. Видях, че венецианците бяха изпратили цяло подразделение да унищожи турските галери. Близо до брега два огромни галеона се плъзгаха, обезформени от висящите по бордовете им чували с вълна и памук. Но единият от тях вече потъваше. Гюллета се сипеха непрекъснато върху барките и бригантините, които плаваха, скрити зад големите галеони.

Цялата турска флота беше на бойна нога и гребеше да срещне християнските кораби. Скоро те се блъскаха един в друг, а над залива ехтяха безнадеждните команди на техните капитани. От време на време всичко се обвиваше в гъст черен пушек и само кървавите отблясъци ни известяваха, че още една галера е запалена. Християните подпалваха приготвените за целта кораби, оставяха ги да плават срещу турската флотилия и скачаха във водата, за да доплуват до спасителните лодки.

Битката продължи до изгрев слънце, когато венецианските галери най-после успяха да се отскубнат и да се завърнат в пристанището. Една от тях, под командването на Тревисано, щеше да потъне, ако екипажът й не беше успял да запуши пробойните със собствените си наметала. Първата галера, под командата на Коко, потъна за няколко минути, макар че част от екипажа успя да се спаси, преплувайки до брега на Цера.

Когато слънцето изгря, ние видяхме, че изненадващата атака беше пълен провал. Само една от турските галери гореше и бавно потъваше. Всички останали пожари един подир друг бяха загасени.

Синът на венецианският байло командваше последната християнска галера. Отстъпвайки край стените на Пера, той даде залп с всичките си оръдия и ние видяхме как гюллетата вдигнаха облаци от прах в основата на крепостната стена. Сигналният огън, запален в момента, в който венецианците бяха започнали атаката си, беше толкова явно доказателство за предателството на генуезците, че дори Джустиниани не се опита да го оспорва.

— Право или не, Генуа е моят роден град. Венецианската флота е прекалено силна в сравнение с тази на генуезците. Едно малко кръвопускане ще възстанови баланса в пристанището.

На тръгване от стената, почервеняла от утринното слънце, хвърлих сетен поглед към димящия бряг на Пера и хванах Джустиниани за ръката. Там беше Мехмед на бял жребец — в утринните слънчеви лъчи, разгарящи малки пламъчета в отрупаната със скъпоценни камъни чалма. Той беше препуснал почти до брега, а пред него бяха наредени с вързани отзад ръце разсъблечените и ограбени пленници. Това бяха моряците от потопената християнска галера, които с плуване се бяха добрали до брега. Хората наоколо ни сочеха с пръст и викаха, че между тях са разпознали Джакомо Коко.