Танц с дракони

Тритонът на дома Мандърли се виждаше навсякъде, развят над кулите на Новия замък, над Тюленовата порта и по градските крепостни стени. В Източен страж северняците твърдяха, че Бял пристан никога няма да изневери на Зимен хребет, но Давос не видя и помен от вълчището на Старк. „Няма и никакви лъвове. Лорд Виман не може да се е обявил на страната на Томен все още, иначе щеше да е вдигнал неговото знаме.“

Пристанищните кейове бяха претъпкани. Малки лодки разтоварваха улова си покрай рибния пазар. Видя и три речни бегача, дълги тънки лодки, строени здрави, за да устоят на бързите течения и скалисти участъци на Белия нож. Най-много обаче го интересуваха морските съдове: два карака, очукани и разнебитени като „Веселата акушерка“, търговската галера „Танцуваща в бурята“, коговете „Храбрият магистър“ и „Рогът на изобилието“, галеаси от Браавос, изпъкващи с пурпурните си корпуси и платна.

… и бойният кораб зад тях.

Това сряза като нож всичките му надежди. Корпусът му беше в черно и златно, статуята на носа — лъв с вдигната лапа. „Лъвска звезда“, гласяха буквите на кърмата му, под пърхащото знаме с герба на момчето крал на Железния трон. Преди година нямаше да може да ги прочете, но майстер Пилос го бе понаучил на буквите на Драконов камък. За първи път четенето не му достави удоволствие. Давос се беше молил галерата да се е изгубила в някои от бурите, опустошили флотата на Сала, но боговете не се оказаха толкова добри. Фрей бяха тук и щеше да му се наложи да се изправи срещу тях.

„Веселата акушерка“ пристана в края на един паянтов дървен кей във външното пристанище, доста далече от „Лъвска звезда“. Докато екипажът я завързваше за кнехтовете и спускаше мостчето, капитанът закрачи тежко към Давос. Касо Могат беше мелез от Тясното море, с майка курва от Систъртън и баща — китоловец от Ибен. Беше само пет стъпки висок и космат, боядисваше косата и мустаците си в мъхнато зелено, от което приличаше на пън с жълти ботуши. Въпреки външността си изглеждаше добър моряк, макар и суров началник на екипажа си.

— Колко време ще те няма?

— Един ден най-малко. Може и повече. — Давос отдавна беше открил, че лордовете обичат да карат хората да чакат. Правеха го, за да те изнервят, подозираше, и да демонстрират силата си.

— „Акушерката“ ще се задържи тук три дни. Не повече. Ще ме търсят в Систъртън.

— Ако нещата тръгнат добре, може да съм тук до утре.

— А ако тръгнат зле?

„Може изобщо да не се върна.“

— Няма нужда да ме чакате.

Двама митничари се качваха на борда, когато слезе по мостчето, но никой от двамата не го и погледна. Бяха дошли да се видят с капитана и да огледат трюма. Обикновени моряци не ги интересуваха, а малцина мъже изглеждаха по-обикновено от Давос. Беше среден на ръст, с хитро селяшко лице, загрубяло от вятър и слънце, с прошарена брада и кафява коса, добре поръсена със сиво. Облеклото му също беше простовато: стари ботуши, кафяви бричове и синя туника, наметало от небоядисана вълна, стегнато с дървена закопчалка. Носеше побелели от сол кожени ръкавици, за да крие чуканчетата на пръстите на ръката, която Станис му беше скъсил преди толкова години. Не приличаше на лорд, още по-малко на кралска Ръка. Всичко това беше за добро, докато не разбереше как стоят нещата тук.