Мъжки игри
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #17
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мъжки игри». Краткое содержание книги:
— Естествено — отвърна отново с любимата си дума Саня. — Ще ми донесеш бележка, как иначе! А вещите можеш да вземеш още сега срещу честна дума — в чест на старото ни познанство. Целия плик ли ще вземеш?
Юра погледна въпросително Настя. Той, разбира се, не би взел всички вещи на Баглюк, би взел само тефтерчето и бележника, но Аска винаги имаше някакви сложни съображения.
— Ако може, ще вземем всичко — побърза да каже Настя.
— Вземайте! — великодушно разреши Саня. — Днес съм добър. Само не забравяйте бележката, разбрахме се, нали?
Вратата се отвори и малката стая моментално се изпълни със служители от отдела, довтасали да хапнат от почерпката. По очите на Коротков Настя виждаше, че той е страшно гладен и няма намерение да си тръгне без парче торта, но на самата нея никак не й се оставаше тук. Не че служителите на държавната автоинспекция не й харесваха с нещо, не, те бяха приятни и приветливи, но настроението й беше отвратително.
Първо, мисълта за възможното напускане на отдела тровеше душата й.
И второ, кой знае защо, смути я видът на пластмасовата бутилка от уиски. Хем в тая бутилка нямаше нищо особено, беше най-обикновена, само дето не беше стъклена, такива се продават във всеки павилион и във всеки магазин. Но когато Настя видя тази бутилка, нещо я прободе крайно болезнено, сякаш публично я бяха изобличили в неприлична постъпка. Така че сега нямаше никакво желание да яде торта във весела компания.
Тя побутна Коротков по лакътя и прошепна:
— Юрик, много ли искаш да останеш?
— Гладен съм — тръсна той.
— Може ли да поседя в колата ти, докато хапнеш, а? Заболя ме главата, няма да издържа тук.
Юра й хвърли бърз поглед и се позасмя:
— Пак лъжеш. Върви, разбира се, щом тук за теб стана непоносимо. Няма да се бавя. Дръж ключовете.
Като се стараеше да не привлича вниманието, Настя се измъкна през вратата. Навън се огледа и забеляза наблизо заведение с табела „При Смирнов“. Интересно — какво има там, при тоя Смирнов? Тя решително подмина колата на Юра и побутна вратата на заведението.
В салона беше пусто, до една от масите скучаеха двама келнери с изискани папийонки на вратовете. Всъщност те се занимаваха с игра на шах, но по физиономиите им личеше, че никак не им е интересно. При появяването на посетителката те дори не повдигнаха глави, а продължиха да местят фигурите и вяло и полугласно да обсъждат нещо помежду си. Настя подуши наоколо, опитвайки се да определи по миризмата на какво би могла да разчита тук. Миришеше на печено месо и кой знае защо — на канела. Раздразнението, което се бе трупало у нея през последните часове, изведнъж изригна в явна злост. Тя отиде при келнерите.
— Слушайте сега, момчета — каза Настя и сама не можа да познае своя звънтящ като метален глас, — голяма чаша силно кафе и сандвич! За вкъщи. В колата навън! После ще си доиграете.
Тя хвърли бегъл поглед върху дъската. Че то какво има да му се доиграва? На белите може след два хода да им се обяви мат, ако черните пожертват топа. Нима не виждат? Или местят фигурите просто така, колкото да движат ръцете си? Впрочем белите още могат да се поопънат, ако имат смелостта да оголят царя си. Черните пак ще ги докопат, но чак след пет хода, а не след два.
Тя рязко се обърна и излезе, като не преставаше да се чуди на собственото си нахалство. Никога не си бе позволявала такова поведение и такова грубиянско отношение към обслужващ персонал, смяташе това за непростима надменност и признак за плиткоумие. Но какво й става? Нима обмислянето на позорното бягство от отдела до такава степен я е изкарало от релси? Че и тази странна бутилка…
Настя се качи в колата и седна отпред на пътническото място, свали стъклото и запали цигара. Интересно — дали ще й донесат кафе, или ще я сметнат за луда и спокойно ще продължат да се сражават над дъската?
От вратата на заведението излезе келнерът, който играеше с белите. В ръцете му имаше малък поднос, на който вдигаше пара голяма бяла чаша. Той се огледа, видя колата и по лицето му се изписа пълно недоумение. Ами разбира се, каза си Настя, по моите маниери той сигурно е преценил, че ще ме намери най-малкото в „Мерцедес-600“, а не в автомобилче родно производство, и то немито. Бръкна в чантата си за портмонето.
Келнерът неуверено приближи до нея и й подаде подноса през отворения прозорец.
— Благодаря — сухо каза тя, — после ще върна чашата. Колко ви дължа?