Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Разбира се — съгласи се тя.
Поколебах се.
— Искаш ли да дойдеш с мен? Тъкмо ще се запознаеш с Матю — и ще видиш страница от Ашмол 782.
— Един от листата бегълци ли? — Люси моментално скочи от стола си. — Дай ми минутка и ще се видим горе.
Втурнахме се навън и се блъснахме в бодигарда ми.
— По-полека, лельо. Не раздрусвай бебетата. — Галоуглас ме хвана за лакътя, докато не стъпих стабилно на краката си, след което погледна надолу към дребната ми спътница. — Добре ли сте, госпожице?
— А-аз ли? — заекна Люси и изви врат, за да погледне в очите едрия келт. — Добре съм.
— Просто исках да се уверя — любезно рече Галоуглас. — Грамаден съм като галеон с вдигнати платна. Случвало се е далеч по-едри хора да се блъскат в мен и да получават синини.
— Това е племенникът на съпруга ми, Галоуглас. Галоуглас, Люси Мериуедър. Тя идва с нас. — След претупаното представяне се завтекох към Клайн Байолъджи, а чантата ми се блъскаше в хълбока ми. След няколко тромави крачки Галоуглас взе чантата и я понесе.
— Той ли ти носи книгите? — шепнешком попита Люси.
— И покупките — шепнешком отвърнах. — Би носил и мен, ако му позволя.
Галоуглас изсумтя.
— По-бързо — подканих. Износените ми гуменки скърцаха по полирания под на сградата, в която работеха Матю и Крис.
Стигнахме лабораторията, прекарах картата си през четеца и вратата се отвори. Мириам ни чакаше вътре и гледаше часовника си.
— Точно навреме! — извика тя. — Печеля. Отново. Дължиш ми десетачка, Робъртс.
Крис изстена.
— Сигурен бях, че Галоуглас ще се забави. — Днес лабораторията беше тиха, само неколцина души работеха. Махнах на Бийкър. Скъли също беше тук, застанала до Мълдър и цифрова везна.
— Съжалявам, че прекъсвам проучванията ти, но искахме да разбереш веднага какво открихме. — Матю хвърли поглед към Люси.
— Матю, да те запозная с Люси Мериуедър. Помислих си, че няма да е зле да види страницата от Ашмол 782, щом посвещава толкова много време да търси изгубени ръкописи — обясних.
— За мен е удоволствие, Люси. Елате да видите какво се опитва да открие Даяна с ваша помощ. — От предпазливо изражението на Матю стана дружелюбно и той посочи към Мълдър и Скъли. — Мириам, би ли вписала Люси като гост?
— Вече съм го направила. — Тя потупа Крис по рамото. — Зяпането в тази генетична карта доникъде няма да те отведе, Робъртс. Почини малко.
Крис захвърли химикалката си.
— Трябват ни още данни.
— Ние сме учени. Разбира се, че ни трябват още данни. — Въздухът между тях двамата бръмчеше от напрежение. — Хайде, ела да видиш хубавата картинка.
— Ох, добре — изсумтя Крис и й се усмихна стеснително.
Илюстрацията на алхимическата сватба беше положена на дървена поставка за книги. Колкото и често да я виждах, изображението винаги ме изумяваше — и не само защото персонификациите на сярата и живака приличаха на Матю и мен. Толкова много детайли заобикаляха химическата двойка — скалистият пейзаж, гостите, митичните и символични зверове, свидетели на церемонията, фениксът, който обхващаше сцената с пламтящите си криле. До страницата имаше нещо, приличащо на метална пощенска везна с празен лист пергамент на нея.
— Скъли ще ни каже какво откри. — Матю даде думата на докторантката.
— Илюстрираният лист е твърде тежък — поде Скъли и примигна зад дебелите стъкла на очилата си. — Имам предвид по-тежък, отколкото би следвало да е един лист.
— И ние със Сара си мислехме същото. — Погледнах съпруга си и го попитах шепнешком: — Помниш ли, когато къщата ни даде листа в Медисън?
Той кимна.
— Може би това е нещо, което един вампир не може да възприеме. Дори след като видях доказателствата на Скъли, листът ми се струва напълно нормален.
— Поръчах онлайн малко велум от майстор на традиционен пергамент — продължи Скъли. — Пристигна тази сутрин. Отрязах лист със същата големина, двайсет и три на двайсет и девет сантиметра, и го претеглих. Можете да задържите остатъците, професор Клермон. Няма да е зле да се поупражняваме с онази сонда, която разработихте.
— Благодаря, Скъли. Добра идея. И ще вземем малко проби от съвременния велум за сравнение — с усмивка рече Матю.
— Както можете да видите — посочи Скъли, — новият велум тежи малко повече от четирийсет и два и половина грама. Когато претеглих за първи път листа на професор Бишъп, той тежеше триста шейсет и осем грама, горе-долу колкото девет листа обикновен велум. — Тя махна новия лист кожа и постави на негово място листа от Ашмол 782.
— Тежестта на мастилото не може да обясни подобно несъответствие. — Люси си сложи очилата, за да разгледа по-добре цифровия дисплей. — А и пергаментът от Ашмол 782 изглежда по-тънък.