Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
Благодарение на вампирския си слух Матю чуваше идеално разговора. Ругатнята му беше попарваща.
— Матю е с мен. Галоуглас и Мириам са на една пряка от нас. Гледай си работата. — Отдръпнах телефона от ухото си, изгаряйки от нетърпение да прекъсна колкото се може по-скоро връзката.
— Даяна. — Гласът на Болдуин успя да достигне дори до моя ограничен слух.
Отново вдигнах телефона до ухото си.
— В лабораторията на Матю работи и друг вампир. Напоследък се подвизава под името Ричард Белингам.
— Да. — Погледът ми се насочи към Матю, който стоеше в измамно спокойна поза до прозореца — леко разкрачен, с ръце зад гърба. Беше готов за скок.
— Внимавай с него. — Тонът на Болдуин стана равен. — Не ме принуждавай да нареждам на Матю да се отърве от него. Но ще го направя без никакво колебание, ако реша, че притежава информация, която може да се окаже... трудна... за фамилията.
— Той знае, че съм вещица. И че съм бременна. — Беше очевидно, че Болдуин вече знае много за живота ни в Ню Хейвън. Нямаше смисъл да крия истината.
— Всеки вампир в онова провинциално градче го знае. А те пътуват до Ню Йорк. При това често. — Болдуин замълча за момент. — В моето семейство, ако забъркаш каша, сам си я чистиш. Или Матю го прави. Това са възможностите ти.
— Винаги е огромно удоволствие да те чуя, братко.
Болдуин просто се разсмя.
— Това ли е всичко, милорд?
— Правилното е „сир“. Нужно ли е да опреснявам паметта ти за вампирските правила и етикет?
— Не — почти изплюх думата.
— Добре. Кажи на Матю да престане да блокира повикванията ми и няма да се налага да повтаряме този разговор.
Връзката прекъсна.
— Ши... — започнах аз.
Матю изтръгна телефона от ръката ми и го запрати през стаята. Чу се задоволителен звън на счупено стъкло, когато апаратът се удари в полицата на неизползваната камина. После ръцете му обгърнаха лицето ми, сякаш моментът на насилие преди малко е бил мираж.
— Сега трябва да си взема друг телефон. — Погледнах в буреносните очи на Матю. Те чудесно показваха състоянието на ума му — сиви, когато е спокоен, зелени, когато зениците му се разширяваха от емоции и запълваха всичко освен тесен пръстен около ириса. В момента сивото и зеленото се бореха за надмощие.
— Болдуин несъмнено ще ти прати нов още преди да е свършил денят. — Вниманието на Матю бе насочено към пулсиращата вена на шията ми.
— Да се надяваме, че брат ти няма да реши да го достави лично.
Погледът му се насочи към устните ми.
— Той не е мой брат. А твой.
— Привет на къщата! — гръмко и жизнерадостно обяви Галоуглас от долния етаж.
Целувката на Матю бе силна и настоятелна. Дадох му всичко, от което се нуждаеше, като нарочно отпуснах гръбнак и устни, за да може да усети, поне за момента, че той командва.
— О! Извинете. Да дойда ли по-късно? — попита Галоуглас от стълбите. После ноздрите му се разшириха, когато долови силния аромат на карамфил на съпруга ми. — Матю, нещо не с наред ли?
— Нищо, което внезапната и на пръв поглед случайна смърт на Болдуин не би поправило — мрачно рече Матю.
— Значи обичайните неща. Реших, че може да искаш да изпратя леля до библиотеката.
— Защо? — попита Матю.
— Мириам се обади. В настроение е и иска „да се откопчиш от кюлотите на Даяна и да се замъкнеш в лабораторията й“. — Галоуглас направи справка с дланта си, на която беше написано нещо. — Да. Точно така го каза.
— Ще си взема чантата — промърморих и се отдръпнах от Матю.
— Здравейте, Ананас и Бобче. — Галоуглас зяпна очарован снимките на хладилника. Смяташе, че имената Бебе А и Бебе Б са под достойнството им и затова им беше лепнал прякорите. — Бобче има пръстите на баба. Забелязал ли си го, Матю?
Галоуглас продължи да се държи непринудено и да бъбри, докато вървяхме през кампуса. Матю ни изпрати до „Бейнеке“, сякаш очакваше Болдуин да се надигне от тротоара пред нас с нов телефон и поредното страховито предупреждение.
Изпитах истинско облекчение, когато оставих Дьо Клермон зад гърба си и отворих вратата на стаята.
— Никога не съм виждала такъв заплетен произход! — възкликна Люси в мига, в който влязох. — Нима и Джон Дий е притежавал Войнич?
— Точно така. — Оставих на масата бележника и молива. Това бяха единствените неща, които носех, ако не се брои магията. За щастие, силите ми не можеха да се засекат от детекторите за метал. — Дий дал ръкописа на Войнич на император Рудолф в замяна на Ашмол 782. — Всъщност историята беше малко по-заплетена, както често се случва, когато Галоуглас и Матю са замесени в прехвърлянето на собственост.