Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Помниш ли какво каза докторът за почивките? — попита Матю. С изключение на ултразвука, посещението в лекарския кабинет бе досадно. Гинеколожката ми бе напълнила главата с опасностите от преждевременното раждане и прееклампсията, колко е важно да не се обезводнявам и как тялото ми се нуждае от допълнителна почивка.
— Кръвното ми е добре. — Това беше един от най-големите рискове — комбинацията от обезводняване, умора и стрес можеше да доведе до внезапно скачане на кръвното налягане.
— Знам. — Следенето на кръвното ми налягане беше отговорност на съпруга ми вампир и Матю приемаше сериозно задачата. — Но няма да остане такова, ако продължаваш се натоварваш.
— В двайсет и петата седмица съм, Матю. Почти октомври е.
— И това го знам.
След 1 октомври трябваше да престана да се занимавам с каквото и да било. Ако останехме в Ню Хейвън, където можехме да продължим да работим, единственият начин да стигнем до Бодлианската библиотека щеше да е с някаква комбинация от кораб, самолет и автомобил. Дори сега ми бе забранено да летя повече от три часа.
— Все пак можем да стигнем до Оксфорд със самолет. — Матю беше наясно с тревогите ми. — Ще се наложи да спираме в Монреал, после в Нюфаундленд, Исландия и Ирландия, но ако трябва да стигнеш до Лондон, можем да се справим. — Изражението му показваше, че двамата май имаме различни идеи по въпроса какви обстоятелства могат да оправдаят пресичането на Атлантика на подобни подскоци. — Разбира се, можем да заминем за Европа още сега, ако предпочиташ.
— Хайде да не си навличаме ненужни неприятности. — Отдръпнах се от него. — Кажи ми как мина денят ти.
— Крис и Мириам смятат, че имат нов подход към разбирането на кръвожадността — поде той. — Възнамеряват да претърсят моя геном, като използват една от теориите на Маркъс за некодиращата ДНК. Работната им хипотеза е, че тя може да съдържа задействащи механизми, които контролират как и до каква степен се проявява кръвожадността у даден индивид.
— Става въпрос за боклучавата ДНК, онези деветдесет и осем процента от генома, които не кодират създаването на белтъци, нали? — Извадих бутилка вода от хладилника и я отворих, за да демонстрирам решимостта си да се поддържам хидратирана.
— Точно така. Все още не си падам по идеята, но доводите, които изтъкват, са убедителни. — Матю ме погледна иронично. — Наистина съм древно Менделово изкопаемо, точно както каза Крис.
— Да, но си моето Менделово изкопаемо — заявих аз. Матю се разсмя. — И ако хипотезата на Маркъс е правилна, какво ще означава това за откриването на лек?
Усмивката му помръкна.
— Може да означава, че няма лек, че кръвожадността е наследствено генетично заболяване, което се развива в отговор на множество фактори. Може да бъде далеч по-лесно да се излекува болест с конкретен причинител, като бацил, или мутация на един-единствен ген.
— Съдържанието на моя геном може ли да помогне? — Имаше много дискусии за бебетата след ултразвука и умувания какъв ефект ще има кръвта на вещица, и по-точно на тъкачка, върху гена на кръвожадността. Не исках децата ми да се превърнат в опитни зайчета, особено след като видях ужасяващата лаборатория на Бенджамин, но нямах нищо против да допринеса за напредъка на науката.
— Не искам твоята ДНК да се подлага на още научни изследвания. — Матю отиде до прозореца. — Изобщо не трябваше да ти вземам онези проби в Оксфорд.
Сподавих въздишката си. Покрай всяка трудно спечелена свобода, която ми даваше Матю, и покрай всяко съзнателно усилие, което правеше да не ме задушава със собственическото си чувство, авторитарните му нагласи трябваше да намерят нов отдушник. Все едно гледах как някой се мъчи да издигне бент на буйна река. И неспособността на Матю да открие Бенджамин и да освободи пленената вещица само влошаваше положението. Всяка следа, която получаваше за местоположението на Бенджамин, удряше на камък, също като моите опити да проследя липсващите листа на Ашмол 782. Преди да се опитам да изляза на глава с него, телефонът ми иззвъня. Сигналът беше специален — началото на „Съчувствие към дявола“ на „Ролинг Стоунс“ — и още не бях успяла да го сменя. При програмирането на телефона някой го беше свързал неотменимо с едно от имената в указателя ми.
— Брат ти се обажда. — Тонът на Матю можеше да накара и Олд Фейтфул* да замръзне.
* Гейзер в Йелоустоун — Б. пр.
— Какво искаш, Болдуин? — Нямаше нужда от любезни встъпления.
— Липсата ти на вяра ме наранява, сестро. — Болдуин се разсмя. — В Ню Йорк съм. Помислих си дали да не дойда в Ню Хейвън и да се уверя, че си се устроила добре.