Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Онзи ръкопис от Бодлианската библиотека с трите липсващи листа ли? — Люси се хвана за главата и се загледа в купищата бележки, изрезки и кореспонденция, покриващи масата.
— Едуард Кели откъснал листата, преди Ашмол 782 да бъде върнат в Англия. Временно ги скрил във Войнич. В един момент дал на някого два от тях, но запазил третия за себе си — онзи с илюстрацията с дървото. — Беше наистина ужасно оплетено.
— Значи именно Кели е дал ръкописа на Войнич заедно с илюстрацията на ботаника на император Рудолф, онзи Якоб Тепенец, чийто подпис е на гърба на първото фолио. — Мастилото беше избледняло от времето, но Люси ми беше показала снимки, направени на ултравиолетова светлина.
— Вероятно — казах.
— И след ботаника книгата е станала собственост на алхимик? — Тя си записа нещо в своята история на ръкописа. Записките изглеждаха доста объркани с постоянните ни зачертавания и добавяния.
— Георг Бареш. Не успях да открия много за него. — Прегледах бележките си. — Бил е приятел на Тепенец и Марци е придобил Войнич от него.
— Илюстрациите на странната флора от ръкописа на Войнич със сигурност биха заинтригували един ботаник, да не говорим за дървото от Ашмол 782. Но защо един алхимик ще проявява интерес към тях? — недоумяваше Люси.
— Защото някои от илюстрациите в ръкописа на Войнич напомнят алхимически апарат. Съставките и процесите, необходими за получаването на философски камък, са били ревниво пазени тайни и алхимиците често ги криели в символични растения, животни и дори хора. — Книгата на живота съдържаше същата мощна комбинация от реално и символично.
— А Атанасий Кирхер се е интересувал и от думи, и от символи. Затова си мисля, че би проявил интерес към илюстрацията с дървото, както и към Войнич — замислено рече Люси.
— Да. Затова липсващото писмо, което Георг Бареш твърди, че е пратил на Кирхер през хиляда шестстотин трийсет и седма, е толкова важно. — Плъзнах папката към нея. — Специалистката по Кирхер, която познавам от „Станфорд“, е в Рим. Тя предложи да порови в архивите на Григорианския университет, където се съхранява основната част от кореспонденцията на Кирхер. Изпрати ми препис на писмото от Бареш до Кирхер от хиляда шестстотин трийсет и девета. В него се споменава за кореспонденцията им, но йезуитите й казали, че оригиналът липсва.
— Когато библиотекари ти казват, че нещо „е изгубено“, винаги се чудя дали наистина е така — промърмори Люси.
— Аз също. — Помислих си иронично за опита ми с Ашмол 782.
Люси отвори папката и изстена.
— Това е на латински, Даяна. Ти ще трябва да ми кажеш какво пише.
— Бареш си помислил, че Кирхер може да успее да дешифрира тайните на Войнич. Преди това Кирхер работил върху египетските йероглифи. Това го направило международен авторитет и хората му пращали откъде ли не всякакви загадъчни текстове и писания — обясних аз. — За да събуди по-живо интереса на Кирхер, Бареш изпратил в Рим малко преписи от Войнич през трийсет и седма и отново през трийсет и девета.
— Но никъде не се споменава конкретно за рисунка на дърво — отбеляза Люси.
— Така е. Но въпреки това е възможно Бареш да я е изпратил на Кирхер като допълнителна примамка. Илюстрацията е много по-качествена от тези в ръкописа на Войнич. — Облегнах се назад в стола си. — Боя се, че успях да стигна само дотук. Какво откри за разпродажбата, на която Уилфрид Войнич се е сдобил с ръкописа?
Люси тъкмо отвори уста да отговори, когато един библиотекар почука на вратата и влезе.
— Съпругът ви се обажда по телефона, професор Бишъп. — Той ме погледна с неодобрение. — Моля да му предадете, че не сме телефонисти в хотел и обикновено не приемаме обаждания за посетителите ни.
— Извинете — казах аз, докато ставах. — Сутринта имах инцидент с телефона си. Съпругът ми е... ъъъ, прекалено загрижен. — Посочих извинително издутия си корем.
Библиотекарят като че поомекна и посочи телефона на стената, на който имаше само една мигаща лампичка.
— Използвайте онзи.
— Как е възможно Болдуин да пристигне толкова бързо? — попитах Матю, когато ни свързаха. Смятах, че това е единствената причина, поради която съпругът ми би се обадил на главния телефонен номер на библиотеката. — Да не е дошъл с хеликоптер?
— Не става въпрос за Болдуин. Открихме нещо странно в рисунката с алхимическата сватба от Ашмол 782.
— Колко странно?
— Ела и виж сама. Предпочитам да не говоря по телефона.
— Веднага идвам. — Затворих и се обърнах към Люси. — Съжалявам, мила, но трябва да тръгвам. Съпругът ми иска да му помогна с един проблем в лабораторията му. Може ли да продължим утре?