Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Или с коляно. — Разсмях се и погалих корема си. — Напоследък и двамата са доста немирни.
Погледът на Матю не се откъсваше от мен — горд, нежен, мъничко тревожен. Беше като да тупнеш в прясно навалял сняг — хрупкав и мек едновременно. Ако си бяхме у дома, щеше да ме привлече в обятията си, за да може и той да усеща ритниците, или да коленичи пред мен и да гледа натиска на крака, ръце и лакти.
Усмихнах му се свенливо. Матю прочисти гърлото си.
— Внимавай, Галоуглас — промърмори той. Това не беше обичайно сбогом, а заповед.
Племенникът му кимна.
— Ще я пазя, сякаш е моя жена.
Тръгнахме към „Бейнеке“ с по-умерено темпо, като бъбрехме за Войнич и Ашмол 782. Люси вече беше още повече запленена от загадката. Галоуглас настоя да вземем нещо за хапване, така че се отбихме в една пицария на Уолстрийт. Махнах на колега историк, която седеше в очукано сепаре с купчина библиотечни фишове и огромно безалкохолно, но тя бе така погълната от работата си, че едва ми обърна внимание.
Оставихме Галоуглас на поста му пред библиотеката и влязохме в стаята за персонала с късния си обяд. Всички други вече бяха обядвали, така че помещението бе наше. Между хапките Люси ми представи накратко откритията си.
— Уилфрид Войнич е купил загадъчния ръкопис от йезуитите през хиляда деветстотин и дванайсета — каза тя, докато дъвчеше краставица от здравословната си салата. — Те тихомълком разпродавали колекцията си от Вила Мондрагоне край Рим.
— Мондрагоне? — Поклатих глава, мислейки си за Кора.
— Да. Името се среща на герба на папа Григорий XIII — същият, който направил календарната реформа. Но ти сигурно знаеш за него повече от мен.
Кимнах. Пътуването из Европа в края на шестнайсети век изискваше да съм запозната с реформите на Григорий, ако исках да знам коя дата сме.
— Над триста тома били преместени някъде в края на деветнайсети век от Йезуитския колеж в Рим във Вила Мондрагоне. Още не съм съвсем наясно с подробностите, но било свързано с някаква конфискация на църковна собственост по време на обединението на Италия. — Люси набучи един анемичен домат чери с вилицата си. — Изпратените във Вила Мондрагоне книги се смятали за най-ценните томове в библиотеката на йезуитите.
— Хмм. Интересно, дали мога да намеря списък на заглавията. — Щях да задлъжнея още повече на приятелката си от „Станфорд“, но това можеше да ме отведе до някой от липсващите листа.
— Заслужава си да се опита. Войнич не бил единственият проявил интерес колекционер, разбира се. Разпродажбата била един от най-големите частни книжни аукциони на двайсети век. Войнич едва не изгубил ръкописа в съревнование с други двама купувачи.
— Знаеш ли кои са били те? — попитах.
— Още не, но работя по въпроса. Единият бил от Прага. Само това успях да открия.
— От Прага ли? — Прилоша ми.
— Не ми харесва как изглеждаш — разтревожи се Люси. — По-добре си иди у дома и си почини. Ще продължа да работя и ще се видим утре — добави тя, затваряйки празната си кутия от стиропор.
— Лельо. Подрани — каза Галоуглас, когато излязох от сградата.
— Ударих на камък. — Въздъхнах. — Целият ден беше две малки парченца напредък, затиснати между два дебели резена неуспех. Да се надяваме, че Матю и Крис ще открият още нещо в лабораторията, защото времето ни изтича. Или по-скоро времето ми изтича.
— Накрая всичко ще се нареди — велемъдро кимна Галоуглас. — Винаги става така.
Минахме през тревата и по прохода между съда и Градския съвет. На Кърт Стрийт пресякохме железопътната линия и продължихме към къщата ми.
— Кога си купил кооперацията на Устър Скуеър, Галоуглас? — попитах, най-сетне стигайки до един от многото въпроси за Дьо Клермон и връзката им с Ню Хейвън.
— След като ти дойде да преподаваш тук — отвърна той. — Исках да съм сигурен, че всичко е наред на новото ти място, а Маркъс все се оплакваше, че къщата му е обрана или че колата му е изчезнала.
— Тоест Маркъс не е живял в къщата си по това време — повдигнах вежди аз.
— Господи, не. Не е стъпвал в Ню Хейвън от десетилетия.
— Е, тук сме в пълна безопасност. — Погледнах пешеходния участък на Кърт Стрийт, пълен с дървета жилищен анклав в самото сърце на града. Както обикновено, улицата пустееше с изключение на една черна котка и няколко растения в саксии.
— Може би — със съмнение рече Галоуглас.
Тъкмо стигнахме стълбите към входната врата, когато една черна кола се появи на кръстовището на Кърт и Олив Стрийт където бяхме само преди секунди. Колата спря и дългурест млад мъж с пясъчноруса коса се измъкна от мястото до шофьора. Беше целият ръце и крака, с изненадващо широки рамене за толкова слаба фигура. Помислих си, че е някой първокурсник, защото беше облечен в една от стандартните за „Йейл“ студентски униформи — тъмни джинси и черна тениска. Слънчеви очила скриваха очите му. Той се наведе и заговори нещо на шофьора.