Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Дебелината му е горе-долу наполовина от дебелината на велума. Измерих я. — Скъли побутна очилата си на носа.
— Но Книгата на живота съдържа над сто листа, може би около двеста. — Пресметнах бързо наум. — Ако един лист тежи триста шейсет и осем грама, то цялата книга би тежала около седемдесет килограма.
— Това не е всичко. Листът невинаги има едно и също тегло — намеси се Мълдър и посочи цифровия дисплей на везната. — Вижте, професор Клермон. Теглото отново падна. Сега е само сто деветдесет и осем грама. — Той взе един клипборд и отбеляза часа и теглото.
— Цяла сутрин се мени произволно — каза Матю. — За щастие, Скъли се досети да остави листа на везната. Ако го беше махнала веднага, нямаше да забележим.
— Не беше нарочно. — Тя се изчерви и сниши глас. — Трябваше да ида до тоалетната. Когато се върнах, теглото се беше покачило с четиристотин и петдесет грама.
— Какво е заключението ти, Скъли? — с учителски тон попита Крис.
— Нямам такова — обезсърчено призна тя. — Велумът не може да наддава и да сваля тегло. Той е мъртъв. Нищо от онова, което наблюдаваме, не е възможно!
— Добре дошла в света на науката, приятелко! — разсмя се Крис и се обърна към колегата й. — А ти какво мислиш, Мълдър?
— Листът несъмнено е някакъв вид магически контейнер. В него има други листа. Теглото се променя, защото той е все още свързан по някакъв начин с останалия ръкопис. — Мълдър ме погледна крадешком.
— Мисля, че си прав — усмихнах му се аз.
— Най-добре е да го оставим така и да записваме теглото на всеки петнайсет минути. Може би ще открием някакъв модел — предложи Мълдър.
— Звучи добре — съгласи се Крис и го изгледа одобрително.
— Е, професор Бишъп — предпазливо попита Мълдър, — смятате ли, че в този лист наистина има други?
— Ако е така, би се получил палимпсест на Ашмол 782 — каза Люси, чието въображение се беше развихрило. — Магически палимпсест.
Заключението ми от днешните събития в лабораторията беше, че човеците са много по-умни, отколкото ги смятахме ние, създанията.
— Той е палимпсест — потвърдих. — Но никога не съм мислила за Ашмол 782 като за... как го нарече, Мълдър?
— Магически контейнер — повтори той с видимо задоволство.
Вече знаехме, че Ашмол 782 е ценен заради текста му и съдържащата се в него генетична информация. Ако Мълдър бе прав, нямаше начин да се каже какво още може да има в него.
— Матю, пристигнаха ли ДНК резултатите от пробата, която взехте преди няколко седмици? — Може би ако знаехме от останките на какво създание е изработен велумът, това щеше да хвърли известна светлина върху ситуацията.
— Чакайте малко. Нима сте взели част от този ръкопис и сте го подложили на химичен анализ? — Люси беше ужасена.
— Съвсем малко парченце от сърцевината на листа. Вкарахме микроскопична сонда в ръба. Дори с лупа не можете да видите дупката, която направи — увери я Матю.
— Никога не съм чувала за подобно нещо — поклати глава Люси.
— Защото професор Клермон е разработил технологията и не я е споделил с класа. — Крис изгледа с неодобрение Матю. — Но ние ще променим това, нали, Матю?
— Явно — рече съпругът ми.
Мириам сви рамене.
— Откажи се, Матю. От години сме свикнали да извличаме ДНК от какви ли не меки тъкани. Време е някой друг да се позабавлява с това — рече тя.
— Ще оставим листа на теб, Скъли. — Крис кимна към другия край на лабораторията с ясна покана да поговорим.
— Може ли да го пипна? — попита Люси, която не можеше да откъсне очи от листа.
— Разбира се. В края на краищата, оцелял е толкова години — рече Матю. — Мълдър, Скъли, бихте ли помогнали на госпожица Мериуедър? Люси, обадете се, когато приключите, и ще ви върнем до работата ви.
Съдейки по алчното изражение на Люси, разполагахме с предостатъчно време за разговор.
— Какво има? — попитах Крис. След като наоколо нямаше студенти, изражението му стана мрачно, сякаш имаше лоши новини.
— Ако искаме да научим нещо повече за кръвожадността, ще ни трябват повече данни — поде той. — И преди да кажеш каквото и да било, Мириам, не критикувам онова, което двамата с Матю сте успели да разгадаете. Направили сте максимално възможното, като се има предвид, че повечето от ДНК пробите ви са от отдавна мъртви... или немъртви. Но ДНК се разрушава с времето. Също така трябва да съставим генетичните карти за демони и вещици и да секвенираме геномите им, ако искаме да стигнем до точни заключения за това какво ви прави особени.