Книгата на живота
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-543-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Книгата на живота». Краткое содержание книги:
В Сет-Тур, родовия дом на Матю, те се събират с героите от „Аз, вещицата — с едно важно изключение. Но истинската заплаха за бъдещето им тепърва ще се разкрие и когато това става, намирането на Ашмол 782 и липсващите му листа става още по-наложително. В последния том на трилогията Харкнес задълбочава темите за властта и страстта, за семейството и привързаността, за миналите деяния и сегашните им последици. В родови къщи и университетски библиотеки, с помощта на древно познание и модерна наука, от хълмовете на Оверн до дворците на Венеция и отвъд, двойката най-сетне научава онова, което вещиците са открили преди много векове.
— Не — отвърнах. — И имам следа към един от липсващите листа на Ашмол 782.
— Доста бърз резултат. Можеш да ми разкажеш на път за доктора — предложи той и прокара картата си през четеца.
— Обърни достатъчно внимание на Даяна. Тук нямаме нищо спешно. Идентифицирали сме сто двайсет и пет вампирски гена и ни остават само още четиристотин — извика Мириам, докато излизахме. — Крис ще брои минутите.
— Още петстотин гена! — извика Крис.
— Преценката ти е адски неточна — подхвърли Мириам.
— Залагам сто кинта, че не е — заяви Крис и вдигна поглед от доклада, който четеше.
— Това ли е най-доброто, на което си способен? — сви устни Мириам.
— Като се прибера, ще заколя прасето касичка и ще ти кажа — отвърна Крис. Устните на Мириам помръднаха.
— Да вървим — подкани Матю. — Преди да са започнали да се дърлят за още нещо.
— Изобщо не се дърлят — каза Галоуглас, като придържаше вратата. — Флиртуват.
Зяпнах.
— Какво те кара да мислиш така?
— Крис обича да дава прякори на хората. — Галоуглас се обърна към Матю. — Нарече те Улфман. Как нарича Мириам?
Матю се замисли за момент.
— Мириам.
— Именно. — Галоуглас се ухили до уши.
Матю изруга.
— Спокойно, чичо. Мириам не е катурвала мъж, откакто Бертран беше убит.
— Мириам... и човек? — Матю изглеждаше потресен.
— Нищо няма да излезе от това — успокои го Галоуглас, докато вратата на асансьора се отваряше. — Ще разбие сърцето на Крис, разбира се, но в случая нищо не можем да направим.
Бях много благодарна на Мириам. Сега Матю и Галоуглас можеха да се тревожат и за друг, освен за мен.
— Горкото момче — въздъхна Галоуглас, натисна копчето и вратата на асансьора се затвори. Докато се спускахме, той стисна юмруци и кокалчетата му изпукаха. — Може пък в края на краищата да се боря с него. Един добър пердах винаги прочиства ума.
Преди няколко дни щях да се разтревожа дали вампирите биха оцелели в „Иейл“ сред студенти и преподаватели.
Сега се питах дали „Иейл“ би оцелял от вампирите.
17.
Стоях пред хладилника и се взирах в снимките на децата ни, обвила корема си с ръце. Къде се беше изнизал септември?
Триизмерните ултразвукови снимки на Бебе А и Бебе Б (двамата с Матю бяхме предпочели да не научаваме пола на двете деца) бяха необичайни. Вместо познатия призрачен силует, който бях виждала на снимките на бременни приятелки, на тези имаше подробни образи на лица със сбърчени вежди, напъхани в устите палци, съвършени устни. Протегнах пръст и докоснах нослето на Бебе Б.
Хладни ръце ме обгърнаха отзад и високо мускулесто тяло се изправи зад мен като стабилен стълб, на който да се облегна. Матю леко натисна едно място на няколко сантиметра над срамната кост.
— Нослето на Б е точно там на снимката — тихо рече той. Другата му ръка спря малко по-нагоре върху издутия корем. — Бебе А пък е било тук.
Стояхме мълчаливо, докато веригата, която винаги ме свързваше с Матю, се разшири, за да побере и тези две ярки, крехки връзки. От месеци знаех, че децата на Матю — нашите деца — растат в мен. Но не го чувствах. Сега всичко стана различно, когато видях личицата им, смръщени съсредоточено, сякаш вършеха тежката работа по осъществяването си.
— Какво мислиш? — попита той, заинтригуван от дългото ми мълчание.
— Не мисля. Чувствам. — А онова, което чувствах, беше невъзможно да се опише.
Смехът му бе тих, сякаш не искаше да нарушава съня на бебетата.
— И двете са добре — уверих го аз. — Нормални. Съвършени.
— Напълно здрави са. Но нито едно от тях няма да е нормално. И слава богу за това. — Той ме целуна. — Какъв ти е графикът за днес?
— Още работа в библиотеката. — Първоначалната магическа следа, която обещаваше да разкрие съдбата на поне един от липсващите листа на Книгата на живота, се бе превърнала в седмици тежко научно бъхтене. Двете с Люси работехме здравата да открием как ръкописът на Войнич е попаднал в ръцете на Атанасий Кирхер и по-късно в библиотеката на „Иейл“ с надеждата да намерим следа от мистериозната илюстрация с дървото, която остана наложена върху Войнич за няколко безценни мига. Бяхме си устроили лагер в малката уединена стая, в която бях използвала заклинанието, за да не бъдем прекъсвани от растящия брой студенти и преподаватели, използващи съседната читалня. Там изучавахме списъци и индекси на кореспонденцията на Кирхер и написахме десетки писма до различни експерти в Съединените щати и в чужбина, но без конкретни резултати.