![47-ият самурай [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/0/3/2/47-iyat-samuraj-bg-download.jpg)
47-ият самурай [bg]
- Автор: Хантер Стивен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «47-ият самурай [bg]». Краткое содержание книги:
Но близо шейсет години по-късно съдбата среща техните синове. Филип Яно отчаяно търси помощта на Боб Лий Суогър, за да открие меча на своя баща, използван в паметната битка.
Боб открива оръжието и отлита за Токио. Но вместо историята да приключи тук, Яно и семейството му са зверски убити. Боб се озовава в центъра на поредица от жестоки престъпления и недоумява как един меч предизвиква толкова кръвопролития.
Защото той все още не знае, че държи в ръцете си не обикновено оръжие, а легендарен и безценен самурайски меч, за който си струва да убиваш.
За да разплете загадката, Боб Лий Суогър се впуска в света на самураите, свирепия подземен живот на якудза и неписаните правила на японската култура. И само едно е ясно — парите и властта могат да доведат мъже от различни националности до опасни крайности.
Чу се някакъв странен шум.
— Мамка му — изруга тя.
Вдигна от пода странната си зелена чанта „Кейт Спейд“ и измъкна мобилния си телефон, който звънеше неистово.
— Твоят даймьо няма търпение да разбере какво е станало.
— Не е моят даймьо.
Тя вдигна.
— Ало. Да. Не, не, правилно сте постъпили. Кога? Добре, благодаря. Не знам. Просто… не знам. Не, не им се обаждайте. Не знам, трябва да помисля. Ако им се обадите, ще стане по-лошо.
Тя затвори телефона и пак го прибра в чантата.
— Е, да се качваме в микробуса — каза Суогър; — Да свършваме.
— Не. Планът: се променя.
Боб се вгледа в очите й и видя проблясък като от сълзи. Дори чертите на лицето й, обикновено лишено от емоция, леко се промениха. Бе станало по-сериозно, по-тъжно, по-напрегнато.
— Обади се сестра Каролина от болницата. Преди малко няколко въоръжени мъже са отвлекли Мико Яно.
34.
Отвличането
Момиченцето още не можеше да разбере какво става. Бе отишла у приятелката си Бени, където си направиха парти, играха си, гледаха филмче за смешен зелен човек, който живееше в гората, цяла нощ се кикотиха, а на сутринта двама странни мъже и една странна жена я отведоха в голяма къща, пълна с монахини и медицински сестри, които все бързаха нанякъде. Не й харесваше там, но нямаше къде другаде да отиде.
Естествено, беше разбрала, че нещо лошо се е случило. Една сестра я заведе да се помолят и най-накрая й разказа, че избухнал пожар и сега мама, тате, Реймънд, Джон и Томое са при Господ. Това беше хубаво, но тя искаше да й обяснят едно нещо:
— Кога ще ги видя?
— Миличка, опасявам се, че не можеш да разбереш. Хайде пак да се помолим.
Дните минаваха, после — седмици. Всеки път, когато някой влезеше в стаята, тя вдигаше обнадеждено очи. Мислеше си: „Мама? Татко?“
Но винаги беше някоя сестра.
Облякоха я със странни дрехи. Играчките бяха бездушни и скучни, много от тях — счупени. Другите деца страняха от нея, сякаш беше болна. Чувстваше се самотна.
— Мама?
— Миличка, не. Трябва да разбереш. Мама и татко отидоха при Господ. Той ги извика. Иска да останат при него.
Във въображението й само едно лице можеше да я утеши. Беше от едно филмче по телевизията, от една приказка за малко момиченце и тримата му приятели, които се бият срещу една вещица. Един от приятелите беше висок мъж със сребристо тяло и страхотен меч. Казваше се Ламаринения човек. Тя много го обичаше. Някак си той бе влязъл в живота й. Свързваше го с баща си, защото той го беше довел. Мъжът беше добър, личеше му. Тя помнеше как дойде у тях. Личеше си, че баща й го обича и той обича баща й, виждаше се в държането им, в начина, по който си говореха, смееха се и се гледаха. Ако мама, татко, сестра й и братята й вече ги нямаше, къде беше Ламаринения човек? Тя си мечтаеше да го види пак. Може би той щеше да я спаси.
Тя обаче започна да се напишква нощем и това дразнеше сестрите. Опитваха се да не издават гнева си, но децата са много чувствителни и забелязват и най-малките промени в изражението на лицето, тона на гласа, държането; тя разбра, че са ужасно разочаровани от нея. Това я натъжаваше. Не можеше да не мисли за това. Чувстваше се унижена, защото хигиената (разбира се, не знаеше тази дума, но си спомняше как майка й казваше, че винаги трябва „да бъде чиста“) беше много важна, бяха я възпитали така, а сега не можеше да спре да се цапа. Не й се караха, не я наказваха, не я биеха, но пък разочарованието на сестрите й тежеше като непоносимо бреме.
Не знаеше кога започна да чува писъците, но след известно време вече й се струваше, че винаги ги е чувала. Нямаше представа как е започнало, но понякога нощем, когато беше сама в тъмното, понякога заспала, понякога — не, започна да чува писъци.
Кой пищеше? Мама? Тате? Реймънд? Джон? Томое?
Не, не бяха те, но някой пищеше. Страшно й липсваха. Защо си бяха отишли? Защо Господ толкова искаше да останат при него? Не беше честно.
— Трябва да бъдеш силна — казваха й монахините.
Какво означаваше да си „силен“? Братята й, особено Реймънд, който беше спортист — те бяха силни. Вдигаха гирички и имаха големи мускули, които блестяха на светлината. Шегуваха се и се закачаха за училището, момичетата, домашните и други неща; беше й много хубаво с тях, само дето по онова време тя не осъзнаваше колко е хубаво и не подозираше, че съвсем скоро ще свърши завинаги.
Само че явно не тази „сила“ имаха предвид монахините. Не мускули, а нещо друго, което тя не разбираше и никога нямаше да постигне. И явно нямаше нищо общо с подмокрянето в леглото и среднощните писъци.