Вампирите и градът

Дарси извика, когато той проникна в нея, ръцете и краката й се обвиха около него и го притисна силно към себе си.

— Обичам те. — Повтаряше думите в ума й, всеки път, когато потъваше в тялото й. Мислите и емоциите им се вплетоха, издигайки усещанията им все по-високо.

Тялото му се разтърси и той свърши в нея. Стонът му отекна в ушите и ума й, а собственото й тяло отговори с чувствено пулсиране. Не знаеше дали оргазмът й бе по-голям в сравнение с първия, но определено бе по-сладък, защото заедно бяха достигнали до него. Той рухна до нея и я прегърна:

— Съкровище, добре ли си?

Тя потрепери, когато топлината от тялото му бързо изчезна.

— Отново ми става студено.

— Ела тук, под завивките. — Той скочи от леглото и я уви с чаршафа. Тя се пъхна отдолу, докато той загаси осветлението. Лунната светлина се процеждаше през прозореца, проблясвайки със сребрист оттенък в косата му.

Настани се до нея с усмивка:

— Ще те стопля отново, веднага след като се възстановя от първия рунд.

— Това боксов мач ли е? — попита тя и се сгуши в него.

— Не очаквай девет рунда — трепна той в отговор.

Усмихвайки се, тя погали гърдите му:

— Вече не си в ума ми. Пазя силите си — върна й той усмивката.

— Винаги ли си притежавал телепатични способности?

Остин затвори очи, дишането му се забави и тя се замисли дали не е заспал. Изглеждаше толкова невинен и красив.

Той отвори очи и зарея поглед в тавана:

— Тези способности се предават през поколение в семейството ми. Дядо ми, бащата на майка ми е бил надарен с тях.

— Този, на когото си кръстен?

Той кимна леко:

— Татко Олаф. Когато бях малък, можех да чуя какво казват хората, но те не движеха устните си. Но когато им отговарях, ме поглеждаха сякаш имам две глави. Страхувах се, че нещо не е наред с мен.

— Трябва да е било много объркващо.

— Да. Обаче татко Олаф разбра и ми обясни какво се случва. Първоначално бях уплашен, но след това той го направи забавно, сякаш сме част от специален таен клуб, създаден само за нас. — Остин се усмихна, докато си спомняше. — Прекарвахме часове, ловейки риба в любимите му езера в Минесота и водехме дълги разговори, без някой от нас да каже и дума.

Дарси потисна тъгата, която заплашваше да я погълне. Все още й липсваха дългите разговори със сестрите й.

— Бил си късметлия да го имаш.

— Да. Той ме предупреди да внимавам с дарбата си, но предполагам, че когато пораснах станах по-смел и надут. Смятах се за големия защитник на трите си по-малки сестри. Когато приятелите им идваха, четях мислите им и щом нещо не ми харесваше ги изхвърлях.

— Обзалагам се, че сестрите ти са си падали по това — изсумтя Дарси.

Той се ухили.

— Тогава се питах, защо не го оценяват подобаващо. Сега осъзнавам, че съм се държал като всезнаещ тиранин. — Усмивката му изчезна. — Когато станах на петнайсет, силите ми придобиха по-голяма мощ, започнах да се хваля какво мога да правя. Това разстрои баща ми. Винаги бе завиждал за близките ми отношения с дядо ми. Беше убеден, че татко Олаф ми влияе зле. Дори мислеше, че дядо ме учи на окултизъм.