Вампирите и градът

— Това звучи болезнено.

Тя се усмихна бавно, докато развързваше колана на халата си.

— О, но да боли е толкова хубаво.

Сладко съблазняване. Той гледаше как халата й пада на купчина върху пода, точно до неговата кърпа. Когато вдигна поглед нагоре към лицето й, вниманието му беше привлечено от изрязаното й потниче. То покриваше гърдите й с тънка копринена, почти прозрачна материя. Зърната на гърдите й бяха сочни и розови. Всичко, което трябваше да направи, бе, да ги докосне с пръсти и те щяха да се втвърдят. Не точно. Всичко, което трябваше да направи, бе, да ги погледне. Те вероятно бяха набъбнали още преди да спре погледа си на тях, бяха се втвърдили в тъмнорозови връхчета. Слабините му отвърнаха по същия начин — набъбнаха болезнено.

Тя застана пред него.

— Каза, че си влюбен в мен. Истина ли е?

Той притвори бързо очи. Слабините му бяха напрегнати, а сърцето му изгаряше.

— Дарси, ти трябва да си с някой от твоя вид. Някой, който ще те обича и ще живее вечно. Аз не мога да ти дам това, от което се нуждаеш.

— Но аз те желая.

— По дяволите. — Той тръгна към вратата. — Знаеш, че работя за ЦРУ. Ако започна да се разхождам наоколо и да убивам вампири, това ще предизвика проблем в отношенията ни, не мислиш ли?

— Можеш да напуснеш.

И да бъде въвлечен във вампирския свят, да живее само през нощта, всекидневно да е заобиколен от създания, които го възприемат като закуска.

— Молиш ме да се откажа от всичко.

— Тогава забрави. — Тя се облегна на вратата, за да го спре да я отвори. — Забрави за „заживели щастливо завинаги“. Това е лъжа. Много трудно се случва дори и в света на живите.

— Не говори така, Дарси. Заслужаваш да бъдеш обичана.

В очите й блестяха сълзи.

— Невинаги получаваме това, което заслужаваме, нали така? Научих го по трудния начин. Така че сега ще взема каквото мога. Дори това да е само за една нощ.

Тялото му крещеше „да“, но той все още се съпротивляваше. Защото, да го вземат дяволите, една нощ нямаше да е достатъчна.

Тя заключи вратата.

— Една нощ.

Остин се облегна на стената. Знаеше, че иска да се предаде. Как можеше да устои, когато я желаеше толкова силно? Но ако тя си мислеше, че могат просто да си стиснат ръцете после и всеки да тръгне по пътя си, не осъзнаваше колко дълбоко е затънал той.

В очите й се четеше несигурност.

— Отблъсквам ли те?

— Господи, не. — Не и когато обмисляше дали да не зареже всичко за нея. Проклета ирония. Колко много пъти в миналото той е бил доволният от една-единствена нощ? Вероятно това беше някакъв вид божествена разплата? Превръщаше чувствата им и връзката им в баналност. И това го вбесяваше.

— Страхуваш ли се от мен? — Тя вдигна брадичка. — Не съм хапала никого в живота си и никога не бих го направила. Предпочитам да умра.